С офия в началото на 90-те е шумна, прашна и непредвидима. Центърът кипи от движение, около ЦУМ се въртят коли, а хората търсят начин да стигнат до кварталите си. Обществен транспорт има, но той не е достатъчен. И тогава се появява нещо ново - своеобразно „споделено пътуване“, далеч преди да има приложения и дигитални карти.
„Когато около ЦУМ кръжаха едни много малки коли и ти трябва леко да познаеш коя от тях е за споделено пътуване и да намериш още хора, които са леко в твоята посока, но може ли да са след твоята посока,“ разказва Дими Даянски за „Ретровю“. Това е зародишът на маршрутките - неофициални, гъвкави, достъпни.
Нямало табели, нито опознавателни знаци. Шофьорите разчитали на устна договорка и на бързото око на минувача. Логиката била проста: намираш съмишленици по път. „Например, ако ти си от центъра, намираш някой, който е за Красна Поляна и ако намериш трети за Люлин, идеално, защото той ще плати цялата сметка.“ В едно изречение се побира целият дух на времето - импровизация, бърза сметка и готовност за приключение.
Колите били малки, но винаги препълнени. „Качвате се в колата, 4-5-10 човека, класик маршрутка, изживяване,“ казва Даянски.
Пространството е тясно, прозорците често замъглени, но вътре кипи живот. Непознати сядат рамо до рамо и пътуват като група, макар че извън тази кола вероятно никога не биха се срещнали.
И именно там, в този кратък път, възниква нещо особено. „Вътре се зараждаха най-готините разговори между абсолютно непознати.“ Темите били всякакви - работа, квартални истории, музика, планове за вечерта. В този временен микросвят думите се изливат по-свободно. „И там можеш да си поделяме неща, които на никой тук не можеш да кажеш, защото знаеш, че тия хора най-вероятно никога повече не ма да ги видиш.“
Представете си: късен следобед, въздухът в колата е тежък от цигари, радио „Христо Ботев“ или някоя касетка звучи тихо, а през прозореца се редуват рекламни пана и излющени фасади. На задната седалка някой се смее на виц, отпред двама спорят за цената на бензина, а в средата едно момиче мълчи, гледа навън и слуша. Всички са непознати, всички пътуват в различни посоки, но за кратко са заедно в едно и също пространство.
Тези пътувания не били просто придвижване. Те били среща на характери, споделен миг, който се изчерпва с последната спирка. Никой не записва телефони, никой не обещава да се види пак. И може би именно това освобождава думите - липсата на последствие.
Маршрутката в началото на 90-те не е само транспорт. Тя е сцена. Случайна, жива, шумна. Събира непознати, разминава ги, но им оставя кратък спомен за нещо общо. В хаоса на града тя се превръща в малък остров, в който за половин час можеш да бъдеш част от чужд живот, без да носиш нищо след това.
„Помня само хубавото, защото това ми е в характера,“ завършва разказа си Даянски. А хубавото, когато става дума за първите маршрутки, е именно това - че на малките улици около ЦУМ, в претъпканите коли, хората намират начин да пътуват заедно. И да бъдат, макар и за миг, общност.
