Капки сълзи мокреха красивото лице на жената. Те сякаш бяха като дъжд в пустиня, като дъга след буря, като пролет след зима, като неочаквана радост и неочаквано зло.Всичко това изглеждаше сяках всеки миг ще настъпи нещо трагично. Но ето, че това беше дългоочакваното чудо, наречено дъжд.
Днес е 6-тата година от огненото лято, което всяка година взимаше живота на хиляди млади хора, това бяха тези, който не успяха да разберат смисъла на “Капка по капка”. За тях живота беше песен.Пиляха и последната си надежда живот за щяло и нещяло. За Господ това беше неетично и уви, че той си каза думата. Целта му да научи хората на пестеливост, се оказа много трудна задача, с много последици зад нея. През следващите 5 години, жегата се усилваше, а дъжда намаляше, но това не бе толкова ужасно. Следващата година настъпи истински хаус.Нови температурни рекорди обсипаха селото,последните запаси от вода бяха изчерпени, реките, язовирите бяха пресъхнали до толкова, че не приличаха на това, което в действителност бяха. Млади и възрастни “Капеха като круши”, ужасени от гледката повечето предпочитоха сами да сложат край на това мъчение. Обстановката там беше като след война. И така в селото беше остана само Ванеса, жената която използваше всяка ценна капка вода за съществуването си.Тя която беше уверена в себе си и не се предаваше лесно, реши да посети любимото си място-водопада, който се намираше в края на селото и на което преди 20-тина години бе решила да сложи край на живота си. Още когато зърна водопада тя му прошепна: “Скъпи приятелю! Преди време бях готова да сложа край на живота си, но ти с твоята красота ме плени и ме спря,да не извърша тази глупост. Но сега с какво ще ме спреш?”.
След изричането на тези думи,едри капки дъжд започнаха да пълнят отново водопада, който преди години изглеждаше като неописуемо вълшебство, даряващо живот. Днес точно в този момент,тя която вярваше, че чудесата се случват, стана свидетел на нещо повече от това. Тя бе единствената оцеляла, която показа, че с търпение,надежда и вяра, всичко се постига. Плачейки като малко дете, което искаше да види майка си, тя затвори пъстрите си очи, разпусна дългата си коса и се запъти на място по-добро за нея, а именно рая.
Аз мисля, че всеки уважаващ себе си човек,трябва да пести най-важните потребности за съществуването си, защото не се знае, какво ще бъде утре или други ден. Много е лесно да се откажем и да захвърлим всичко на вятъра,но истинския талант е да се борим, защото Господ награждава борещият се. Лошото е, че не разбираме ценностите, който ни помагат да оцелеем, да бъдем по-силни, по-човечни и достойни. Нека бъдем по разумни във всяко едно отношение, нека да бъдем по-пестеливи и да спестим, защото спестеното ще ни е нужно, не сега, а по късно. Не си мислете, че глобалното мислене е пагубно, когато искаме да помогнем на природата. Дори и малките жестове са от голямо значение. Хубаво е да мислим за напред и да правим планове,защото организираните неща са най-приятни. Нека ние хората не изпадаме в положение, което е написано по-горе. Със силна воля,пестеливост и вяра ще се справим следващите не шест ,а десет години. Само ние сме способни на това и ще го докажем, във всеки един момент от нашето съществуване. Сега вече се надявам, че всеки един може да си отговори на въпроса : “Защо е важно да сме пестеливи?”
