Когато вали дъжд винаги искам да съм у дома... Но не защото ще се намокря, а заради красивото усещане да си в своя свят, в своята тишина и само милиардите капки, леещи се от небето да създават музика и танц в душата ми. Така е винаги, дори когато съм на брега на безмълвно езеро. Успокоението, което носи е безценно, а хармонията на единението на водните частици в едно съвършено цяло, сякаш без начало и край, е отвъд човешките възприятия.
Водата в моя живот, с нейните безброй превъплъщения ме извисява, дава ми вътрешен мир, помага ми да разбирам другите...Тя е ежедневната ми връзка с природата. Оглеждам се в нея всеки път, когато пожелая и виждам своето отражение в спокойните води, в бурните потоци, в нежното румолящите реки, в сипещите мощ водопади.
Понякога тя е студена, освежаваща и вледеняваща...Понякога е гореща, затопляща и пламенна. А вечер е нежна и чувствена, притихнала и очакваща да я споделиш. Водата е пулсът, енергията на Земята и на всички нейни деца и затова тя се грижи за тях всеотдайно и безропотно. С онзи плам, който понякога бяга дори и от нас, най-висшите форми на живот. Иска ми се тази нощ отново да завали и аз да пея в дъжда и да почуствам себе си, както в едноименната песен.
А на сутринта да докосна росната зеленина и да се потопя в чисти води, които ще ме носят на повърхността си, за да виждам слънчевите лъчи, пречупващи се през водната повърхност пречистени и осветлени. Дали ще успея да го направя, има толкова много условности, за това съвсем елементарно желание. Ако завали, ще носят ли със себе си водните капки горчивата следа от човешкия прогрес? Ще носи ли изворът белега от нашите действия на замърсители и разрушители, на консуматори и егоисти? Мога ли да се утешавам в извора на живот, когато сама съм част от този жесток човешки свят с объркани ценности, с погрешен морал?
Водата е ценност. Тя ни дарява с живот по различни начини, тя е необходимо и достатъчно условие да съществуваме. Блясъкът ѝ е по-изразителен от този на златото, на диамантите, на парите... Не всички го виждаме, това обаче не означава че той не съществува.
Казват че човек оценява нещо, чак когато го загуби. Съвременните презадоволени хора от големите градове, не осъзнаваме че с природата не трябва да се злоупотребява и колкото и щедра да е тя с нас, така за един кратък миг може да ни лиши от всичко. Трябва да се завърнем към природното, да се отдалечим от технологитте, от безпаметната ежеминутна консумация поне за един ден всеки месец. Да се върнем там откъдето сме тръгнали. Там където земеделецът чака с надежда в сърцето да дойде дъжда и да даде сили на посевите му да се докоснат до светлината и да нахранят всички нас; при местните рибари, които трепетно чакат от ранни зори водите да донесат рибното богатство на световния океан; в гората, в която зелените цветове са поели от свежестта на дъжда и са изпълнили въздуха с аромат на живот. Неподправена е природната чистота и сила. Защо ли не сме устроени да я съхраняваме, а да я разрушаваме? И в същото време цинично и безлично търсим друга планета за спасение-приют за греховно мълчание.
Тази вечер чашата ми е наполовина празна. Жаждата ми носи безсъние, доста често. Така ще е и днес. Утре ще я утоля, но не и сега, защото човек е сам единтвено в мислите си, в чувствата си, в материалния си облик той е част от сложна система, в която е и създател и създание. В нея той трябва да се научи да се съобразява, така както тя се съобразява с него. В противен случай се губи естественият баланс.
Чашата ми ще е наполовина пълна в деня, в който всички се събудим с мелодията на водата в душите си и със съзнанието за съхранението на специфичното богатсво, което тя притежава в умовете си. Съединението прави силата не е просто изваяна мисъл, а истина, която създава мощен двигател за успех и най-вече за спасение: от греховната човешка природа и от безотговорното отношение на принципно зрелия индивид.
