Г азовата война на Владимир Путин едва ли си заслужава. Като нареди на "Газпром" да завърти кранчето на европейските тръбопроводи, минаващи през Украйна, той отправи предизвикателство не само към хронично нестабилното правителство в Киев, а и към ЕС.
Руският премиер не крие решителните си намерения да използва газовия монопол като оръжие. Всички твърдения, че това е търговски спор между газов доставчик и клиент, са смешни.
Целта на Путин вероятно е както да накаже Украйна за амбициите й да влезе в НАТО, така и да покаже на държавите в източния край на Европа какви са предимствата да стоят близо до Русия и какви са рисковете да се обърнат на Запад.
Това е само в случай, че са забравили посланието, което Русия отправи с нахлуването в Грузия. Трудно е да се прогнозира как ще реагира Украйна. Като предложи на правителството на президента Юшченко изключително висока цена за купуването на природен газ, Путин наказа амбициите му да се присъедини към НАТО и ЕС.
Увеличението, което Русия поиска - двойно повече от миналата година, щеше да погълне тъкмо онези 16 милиарда долара, които Украйна си осигури преди два месеца от Международния валутен фонд. Нито един украински политик не може да защити подобно решение.
Но това бе само допълнителен импулс за пълното разпадане на правителството на фракции, водени от Юшченко и премиера Юлия Тимошенко.
Страната е разкъсвана от олигарси и техните бизнесмрежи. Вътрешните борби разрушиха капацитета й да прави планове и да извършва реформите, необходими за реализиране на амбициите за присъединяване към ЕС и НАТО. Виждайки тези политически пукнатини, можем да разберем защо заплахите на Путин само могат да задълбочат старото разделение между тези, които мразят Русия и мечтаят за ЕС, и онези, които я смятат почти за собствена страна или поне за защитник, който не трябва да бъде провокиран.
Предизвикателството, отправено от Путин, може да изясни политиката в други страни и да ги обърне повече срещу самия него.
България, например, която се вмъкна в ЕС, но е редовно критикувана от Брюксел за това, че не е успяла да направи нищо срещу корупцията, също има спорни газови сделки с Русия, и солиден брой политици от старата гвардия, които редовно поставят въпроса дали няма да е по-добре да се стои по-близо до Изтока, а не до Запада. Това може да им напомни за цената на подобна двойнственост.
Истинската цена за Русия
ще дойде от загубата на подкрепа за нея вътре в ЕС. Путин успя да прокара разцепление в ЕС между онези, които искат по-твърда политика към него и останалите, които държат да не го дразнят.
Наградата му бе, че успя да привлече германския канцлер Ангела Меркел във втория лагер. Собственоръчно, но точно както Путин искаше, тя успя да спре срещата на НАТО през април миналата година, като блокира хода на САЩ да позволи на Украйна и Грузия да се придвижат по-близо до членство.
Но само година по-късно вече е трудно да разберем позицията й, че Путин е лидер, с когото ЕС може да прави бизнес, след като той се появи по държавната телевизия, за да заяви гордо, че спира газа в най-студената зима от години.
ЕС, разбира се, не може да стои безмълвен повече срещу тази умишлена заплаха за собствените му енергийни доставки.
Путин може да е убедил някои от източната периферия на Европа в небходимостта да го ухажват, но в ЕС е по-вероятно да е обединил онези, които някога разедини, и да ги е убедил спешно да прекратят зависимостта си от руския газ.
