Германското издание "Тагесшпигел" бие тревога, че в Централна Азия може да избухне нов конфликт - този път между Киргизстан и Таджикистан.
Според автора на публикацията Елке Виндиш двете държави може да поведат "война за вода и земя".
Той смята за най-опасна ситуацията
в Югозападен Киргизстан. Тук е нещо
обичайно границата да минава през някое
селище и хората ту отсам, ту оттам да се
обвиняват взаимно, че изразходват твърде
много вода.
Още по-нажежена е
обстановката в някои киргизстански
села - на много места каналите не се
използват, както е редно, и често се
случва вода изобщо да няма.
Виндиш
напомня и друго: че на киргизстанска
територия има таджикистански анклави.
По думите му "мнозина киргизи обвиняват
таджиките в умишлени противоправни
действия и стремеж да изместят границите".
Авторът се опасява, че "войната
за вода е само върхът на айсберга - може
да бъдат застрашени голям брой енергийни
проекти в региона, богат на петрол и
газ".
Изводите на германския
журналист може и да са прекомерно
песимистични. Водният проблем на
планетата обаче наистина се изостря. И
не само в Централна Азия.
Да си
припомним, например, обтегнатите
отношения в Африка заради разпределението
на водите от Нил и постепенното раздухване
на проблема с басейна на Амазонка.
Колкото до Централна Азия, недостиг
на вода се усеща в района още от средата
на XIX век, след като властите започват
да скланят номадите скотовъди към
уседнал живот. Появата на нови обширни
земеделски региони увеличава и разхода
на вода.
Земеделието
в Средна Азия се базира главно на
изкуствено напояване
В
много от напоителните канали се отбива
вода от двете най-големи реки в региона
- Амударя и Сърдаря, както и от притоците
им. Прокопаните канали са открити и
предимно плитки, което води до колосални
загуби на вода поради изпарение.
Положението се влошава и заради
демографския взрив в края на XIX и началото
на XX век, който всъщност продължава и
до днес.
За столетие и половина,
след като Централна Азия попада под
властта на Москва, населението на
Таджикистан нараства поне 10,2 пъти, на
Узбекистан и Туркменистан - 6,5 пъти, на
Киргизстан и Казахстан - 7,2 пъти.
Консумацията на
вода расте в геометрична прогресия
Както
докладват през 1906 г. чиновници от царската
администрация, "таджиките навсякъде,
където може, започват да разширяват
поливните площи". По време на съветската
власт така става във всички средноазиатски
републики.
Техническото развитие
осигурява възможност за напояване на
някогашни планински пасища и разходът
на вода нараства още повече.
Отбиват
се нови и нови водни маси, което е сред
основните причини за Аралската катастрофа,
направила слабо пригодни за човешки
живот обширни територии в радиус стотици
километри от предишната брегова линия
на пресъхващото Аралско море.
След
рухването на Съветския съюз водните
проблеми в региона продължават да се
изострят. На първо място, изчезва
централната власт, изглаждала донякъде
противоречията между елитите като един
вид арбитър в решаването на най-важните
въпроси, а също така финансов и ресурсен
донор за местните републики.
Освен
свобода обаче новосъздадените държави
получават и куп проблеми
Народното
стопанство в региона се развива дотогава
главно със средства от Москва, но вече
се налага независимите страни да се
оправят сами. Различните хитрини на
местните елити, издействащи преференциални
кредити от Русия, поначало не предлагат
изход от положението.
С изключение
на Казахстан, жизненият стандарт в
средноазиатските републики от бившия
Съветски съюз много бързо слиза до
равнищата в повечето държави от третия
свят. Това проличава особено силно в
Киргизстан и Таджикистан.
За да
надвият мизерията и да тласнат нагоре
икономиката, двете страни разработват
по-специално амбициозни хидротехнически
проекти.
Най-гигантският е изграждането
на Рогунската ВЕЦ в Таджикистан, което
все още предизвиква острата съпротива
на Узбекистан, застрашен според тамошните
власти от недостиг на вода.
Ситуацията
е специфична и поради силната зависимост
на Казахстан, Узбекистан и отчасти на
Туркменистан от водния отток, идващ от
киргизстанска и таджикистанска територия.
И най-острият спор в момента се разгаря
по-скоро не между Таджикистан и Киргизстан,
а между Таджикистан и Узбекистан.
И за
двете държави изграждането на Рогунската
ВЕЦ е въпрос на живот и смърт. Колкото
до Таджикистан, пускането й би решило
много от проблемите на страната, като
сложи край на перманентната енергийна
криза и осигури старта на цяла серия
предприятия за преработка на минните
суровини от богатите находища в тази
държава.
Нещо повече, осъществяването
на проекта ще позволи на Душанбе да
получава, както всъщност разчита, солидни
валутни приходи от износ на излишната
енергия за Иран, Индия и Пакистан.
За
Узбекистан обаче дори частичната загуба
на водния отток от Таджикистан ще
означава най-сериозни проблеми, тъй
като водата вече не достига.
Колабират цели селскостопански райони, и то не един и два
Стигна се дотам, че прозвучаха
взаимни заплахи, имаше дори "дрънкане
на оръжие". Опитите на международната
общност да съдейства за излизане от
това положение останаха без резултат.
Някои експерти упрекнаха опонентите в
несговорчивост. Всички страни в конфликта
впрочем са прави за себе си. Водният
проблем в Централна Азия е типичен
пример за ситуация, която не може да се
реши така, че вълците да бъдат сити, а
агнетата - цели.
Не на последно място
въпросът поражда или изостря цяла
поредица други проблеми, включително
с миграцията на местното население в
съседни страни. И дори ако загубите на
вода намалеят при евентуална модернизация
на днешното неефективно селско стопанство,
в дългосрочна перспектива положението
няма да се подобри.
С оглед на продължаващия
демографски взрив в региона това само
ще отсрочи катастрофата.
За да сложат
нещата в ред, властите в някои средноазиатски
републики трябва да се заловят с
регулиране на раждаемостта, вземайки
пример от Китай и Виетнам.
Защото спадът
през последното десетилетие не се усеща
кой знае колко. Особено в Таджикистан.
Естествено китайският и виетнамският
пример едва ли ще може да бъдат изцяло
адаптирани към местните условия, но без
да се реши този проблем, ще е просто
невъзможно регионът да се развива и
занапред.
