Т ъпо е да се говори и пише за Държавна сигурност с неутрален тон - ама, моля ви се, ние сме обективни, ние правим наука, ние не говорим от свое име, не се самоизтъкваме, не се представяме за жертви, не правим пропаганда, няма да вземем отношение, няма да осъждаме, ще чуем и едната, и другата страна, истината не е еднозначна.
А според мен (желая да говоря с пълен глас именно от свое име), точно обратното, в отношението си към Държавна сигурност на Народна република България трябва винаги да сме пределно пристрастни. Защото ДС е въплътено абсолютно, макар и банално зло.
ДС е подлостта и мерзостта в чист вид.
ДС довежда до съвършенство социалистическото послушание, готовността да се служи, да се "донася" за близкия, да се споделя съкровеното пред чужди и зломислещи хора, да се нахлува в частното, интимното.
Няма да спра да повтарям, че обидата, която ни беше нанесена, е завинаги, че не може с нищо да се изличи. Не ме интересуват конкретните офицери и агенти, простено да им е, особено в тези предрождественски дни.
Но на колективния субект Държавна сигурност нищо не може да бъде простено - точно за отравянето на колективната психика на българите, за насаждането на манталитета на двойния морал и безгръбначието, за убиването на себеуважението и уважението към ближния , за цялата тази отвратителна атмосфера, култура, реторика на подозрителността.
Затова и няма прошка за продължаващите да са оплетени от мрежите на ДС. Защото те не са сами в неспособността да се отърват от миналото си. Те продължават да преживяват всичко това колективно, в своята оплетеност. Те продължават да са част от ДС.
Колкото и да си мислят, че това не е така, те са ДС. Неспособността им да се освободят радикално - чрез самопризнание и покаяние - ги направи все по-зависими, все по-обвързани, все по-принадлежащи.
Всъщност с изнасянето на все нови и нови списъци с имена на разсекретени агенти и офицери точно това става все по-ясно: обвързаностите, за съжаление, продължават да съществуват. За тях не може вече да се говори в хипотетичен план, те са реалност.
Макар и твърде бавно, Пъзелът ДС продължава да се нарежда не само във вида му до 1989 година, а и след това.
С разкриването на имената на обвързаните с ДС журналисти и администратори всред ръководилите Българска национална телевизия дебатът сякаш най-после наистина започна - този път не само в тесни среди и малкотиражни издания. Този път нещата са необратими, темата не може да се прибере обратно, да се скатае и смърцафаца.
А това означава, че най-после има истинска чуваемост, най-после публиката излиза от летаргията си, разбужда дремещото си съзнание, започва да преодолява нежеланието си да си спомня.
При това: ТЕКСТОВЕТЕ ОТ ДОСИЕТАТА ЗАПОЧНАХА ДА СЕ ЧЕТАТ ПО СЪЩЕСТВО, ДА СЕ ГЛЕДА КОЙ КАКВО Е ПИСАЛ, ЗА КОГО ГО Е ПИСАЛ, КАКВО Е ПРОИЗЛЕЗЛО ОТ СЪОТВЕТНИТЕ ПИСАНИЯ. Едно нещо все още не се дебатира, но и това ще стане: КАК СЕ Е ДЪРЖАЛ ОБВЪРЗАНИЯТ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ СЛЕД 1989-ТА; СЕГА, СЛЕД РАЗКРИТИЕТО, ЛОГИЧНИ ЛИ СТАВАТ СТРАННИТЕ МУ НА ПЪРВО ЧЕТЕНЕ ХИПЕРАКТИВНОСТИ.
Да, да, точно това е особеното: голяма част от уличените многократно са попълвали декларации по един или друг повод, правили са заявления, че нямат нищо общо с въпросните репресивни органи. Т.е. многократно за лъгали.
И същевременно, противно на очакванията според нормалната логика (да се притаят, да се оттеглят пред опасността да бъдат разобличени, ако са прекалено на видело, ако са прекомерно публични), те са наистина хиперактивни, стремят се устремно да заемат постове, които надхвърлят границите на компетентността им или маркират неочаквани обрати в житейския им път.
За всички тях покровителите-офицери от Държавна сигурност са направили усилия през 1990 г. - времето на голямото замитане на следите, да бъдат унищожени документите с личните им доноси, да бъдат изгорени свидетелствата за фаталната им обвързаност.
Обещали са им да ги изчистят. Но дали това е направено от човеколюбие и от състрадание? Не е ли това и началото на новата, вторична обвързаност? Не е ли това подготовката за нови мисии, които уж освободеният ще продължи да изпълнява в новите условия?
Кой може да установи, дали заелият високи служби тук и там уж бивш агент не го е направил с подмолните протекция на неразплетената и неразкъсана мрежа, дали не му е било подшушнато/наредено да кандидатства тук и там, дали хиперактивността е плод само на лични амбиции, на жажда за себеизява в демократичните условия или просто кадесарска задача, поръчение. Кой да ни каже, кой да ни каже...
Никой няма да ни го каже, оттук нататък, след разкриването на първичните данни, на основополагащите документи, започва нашата работа. Попълването на пъзела.
Колеги-литератори, няма кой друг да я свърши тази работа. Хайде да си припомним всички обстоятелства от нашия така затруднен отминал литературен живот , хайде да оневиним , когото трябва и да представим съответно слугите на дявола.
Нека да видим кои бяха ангелите-хранители на тримата големи поети Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов, да видим имаше ли синхрон между словата на идеолозите-хулители и стъпките на подслушващите и подстрекаващите.
Нека никога не забравяме приноса на писатели - "живи класици" за участта на големия белетрист Йордан Вълчев. Нека не пренебрегваме факта, че нито един овластен писател не се противопостави (според мемоарите на самите овластени) на непрестанното вмешателство на ДС в текущия литературен живот.
Но най-важното: нека направим връзката между тайните подвизи на агентите, на доносниците преди 1989 г. и бляскавите им публични кариери в последните две десетилетия.
Имам право, като литератор, принадлежал някога към неформалния кръг на "структуралистите", обект на специално дългогодишно разследване на Държавна сигурност, да се питам отново и отново за битието на агент МАРТИН, оказал се не друг , а някогашният приятел и колега Огнян Сапарев.
Та на първата страница от досието ми на разследван като привърженик на враждебни на социалистическия реализъм буржоазни теории литератор, стои написано, че това досие се трупа с участието на агент Мартин!
Но въпросите ми днес не са за онова НЯКОГА, а за сюжетите след 1989 г. Как така Огнян Сапарев успя да помести в личностното си биографическо развитие следните стъпки и жестове:
деен активист на Съюза на демократичните сили в Пловдив с брат регионален лидер, дългогодишен ректор на Пловдивския университет, дългогодишен председател на пловдивското писателско дружество, кандидат за вицепрезидент на Република България , генерален директор на Българската национална телевизия, депутат от БСП, яростен критик на влизането на България в НАТО и Европейския съюз, на цялостната геополитическа ориентация на България, кандидат за депутат от "Атака", циничен хулител на бившите си приятели и колеги, които били полудяли, превъртяли, истерясали в хода на демократичните процеси.
Как да не си спомниш притчата от поезията на Константин Павлов за хермелина, случайно напръскан с капчица кал, който след това оскверняване на снежнобялата козина търси непрекъснато нови и нови локви с кал, за да се овъргаля в тях.
Как, след като знаеш и за други внушения и съмнителни кандидатствувания за шеф на Радио/Телевизия, да не си мислиш за "кукловоди" и "сценарии"?! Кой тук е истерясалият ?!
И още един мегасюжет с писателско участие...
Силно смущаващо бе разкритието, че агенти на Държавна сигурност са били двама писатели с изключително висок писателски престиж, с неоспорван морален авторитет: Вера Мутафчиева и Георги Данаилов.
Още по-смушаващо бе и литературното обстоятелство, че и двамата бяха автори на написани в последните години пространни автобиографични книги - най-високо оценени и ревностно четени, където въпросните агентурни роли естествено не бяха обговорени.
Разпадаха ли се тези повествования? Разкритията за агентурното минало на двамата писатели бяха направени (според закона) във връзка с битността им на ръководители на държавния Комитет за българите в чужбина (нещо като малко министерство).
И тук достигаме до наистина най-смущаващото. Какви бяха причините за тези толкова високи назначения: административна опитност, направени предложения в някаква програма за работа с нашите сънародници зад граница, визия за българската диаспора в нейното единство при глобализиращия се свят?
Питахме се още навремето. Синекури - бе един от тъжните възможни отговори.
Нека обаче присъединим към фигурите на двамата значими писатели още една - на някогашния френски филолог Георги Василев, навремето също причисляван за кратко към групата на "структуралистите" - критици, работил известно време в Съюза на писателите, след това в комунистически идеологически институции, познат в последните години като голям апологет на покойния поет и преводач Стефан Гечев.
Георги Василев бе разкрит като агент на ДС в качеството си на главен секретар на същия този Комитет за българите в чужбина. Спомняме си, че десетилетия той имаше осигурени контакти с българите във Франция, в Париж. Това е една от неговите специализации, това се оказва и неговият ДС-актив.
Но в справката, която придружаваше разкритието и за Вера Мутафчиева и Георги Данаилов също е обяснено, че те са работили като свързани с Държавна сигурност деятели за контактите на социалистическата държава със сънародниците ни в чужбина, приобщавали са старите емигранти, формирали са благоприятен облик на страната ни.
Имали са възможност да го правят, благодарение на родовата си биография - предходниците и на двамата са високо почитани именно в средите на старите емигранти.
Допускаме, че написаните от Вера Мутафчиева и Георги Данаилов доклади за срещите им с наши сънародници в чужбина (не желаем да ги наричаме "доноси") не само не са навредили никому, но и че наистина са били полезни за консолидирането на българската национална общност.
Но допускането ни е силно ерозирано от превръщането им от двойка писатели в трима литератори, които са обединени от темата: дадена от комунистическата държава възможност да се правят срещи с българи в така наричаните тогава капиталистически държави.
Какво излиза: и тримата са получили в епохата на късния соц една специализация по линията на ДС, която е била след 1989 г. главният мотив за техните високи назначения.
Ето я същностната причина да бъдат назначени точно те тримата. И кой тогава ги е назначил: президентът, министър-председателят или знаещият за тази специализация, невидимият кадровик, организираната група-кадровици, наново консолидираната кадесарска констелация от някога разпадналата се и наново "завързана" мрежа?!
Неприятно ми е да мисля в тази посока, но въпросите не може да не бъдат зададени. Назначенията не могат да бъдат случайност. Очевидно Държавна сигурност продължава да работи. Тя е тук и сега. Тези хора продължават да бъдат свързани и се опитват отново да властвуват над нас.
В една толкова невинна сфера като някаква си работа с българите в чужбина се слагат хора с агентурен опит в тази област. А каква е наситеността с агенти в такива зони като търговията с оръжие, като банковата система, като международните връзки на държавата? Бедна ни е фантазията на нас, лапнишараните на демокрацията.
Ето, докато пиша тези редове, във в. "Труд" бе публикуван очерк за агентурните донесения за колегата и дългогодишен приятел Атанас Свиленов, оказал се агент "Пламенов".
Цитирам от този очерк: "Първото т.нар. сведение на агент "Пламенов" е за журналистката от "Свободна Европа" Румяна Узунова. В него той на няколко страници обяснява от кого какво е чул за нея и дъщеря и. За свои "информатори" Свиленов е използвал видни наши интелектуалци като М.Н. и С.И."
Авторът на очерка за агент "Пламенов" е спазил закона и не е дал нашите имена в пълния им вид. Защото става въпрос за Михаил Неделчев и Светлозар Игов. Одумвали сме нещо Румяна, за нас въпреки цялото и емигрантствуване тя си остана нашата скъпа, любима, прекрасна приятелка, получавахме през цялото време картички от различни екзотични кътове на планетата, в нито един момент не я героизирахме и идеализирахме.
Какво е можел да се информира от нас Атанас Свиленов за Румяна Узунова. Та тя живееше на показ. Той също твърде добре я познаваше. Но очевидно е трябвало да изпълни важна задача. Надявам се, че не е тръгнал да я злепоставя.
Между впрочем, лично аз пред всичките години съм имал отлични лични и колегиални взаимоотношения със Свиленов. Но големият въпрос е за главното редакторство на в. "Демокрация".
Защо, след като е знаел за своята зависимост, Свиленов се е съгласил да поеме поста. Има ли тук натиск, има ли поръчение? Представям си потреса на милата Румяна Узунова, ако би узнала този таен сюжет. За нея това би било поредното огромно разочарование от "тукашните" хора.
А пъзелът наистина се подрежда, малко по малко...
