Нина Хрушчова: Защо Русия продължава да обича Сталин

Ето защо нацията се сплотява около президента Владимир Путин.

Той се самопровъзгласи за нов руски "демократ". Руснаците наистина го възприемат не толкова като богоподобен "баща на всички народи", какъвто бе Сталин, колкото като обикновен руснак - признак за поне частична демократизация.

Путин често казва, че Русия развива "свой собствен модел демокрация". Превод: модерното му самодържавие е открило, че вече няма нужда от масови чистки като сталинските, за да се пази от народа.

Страхът от свободата ни прави негови ревностни поддръжници.

Колко охотно се възхищаваме от здравата му ръка! Вместо да го държим отговорен за ужаса на Чечения, ние се съгласяваме с "демократичното" назначаване на лидерите на тази злощастна страна.

Аплодираме го за "разобличаването на западни шпиони", подкрепяме хвърлянето в затвора на "непочтени" олигарси и установяването на "диктатура на реда", вместо на управление, основаващо се на прозрачни закони.

"Путинизмът" - всеобхватен хибрид, обединяващ елементи на сталинизма, комунизма, кагебизма и маркетизма (псевдопазара), е

новата ни национална идеология.

"Човек на всички времена и всички страхове", руският президент претендира, че като възприема и приспособява отделни елементи от управлението на своите предшественици - царското православие, съветския КГБ, пазарната икономика от ерата на Борис Елцин, елиминира крайностите на миналото и създава жизнеспособна управленска система.

Но неговата затворена и потайна система на управление - "вертикалната власт", толкова позната от епохата преди "тайния доклад", при която информацията пак се манипулира от властите, навежда на мисълта, че предложеното от него "единство" е поредният опит за пренаписване на миналото.

Така че тайният доклад вече не се възприема като смела проява на политическа съвест, чрез която Хрушчов, за да постигне справедливост за жертвите на сталинизма и да очисти комунистическите идеали от гротескната нехуманност на Гулаг, призова за реформа на деспотичната система, изградена с негова помощ.

В руските медии днес речта се представя като нещо далеч по-недостойно: опит на Хрушчов да си отмъсти за своя по-голям син Леонид, преследван от Сталин, уж защото предал социалистическите идеали, служейки на нацистите по време на Втората световна война.

Тези слухове за Леонид витаят от времето на Брежнев. Доскоро обществеността общо взето ги отхвърляше като дезинформация на КГБ. Днес обаче, когато страната търси лесен лек за чувството си на несигурност, бащата и синът Хрушчови се превръщат в любими изкупителни жертви за проблемите на Русия.

Критиците на Хрушчов смятат, че вината за рухването на Съветския съюз е толкова негова, колкото и на Михаил Горбачов или Елцин. Въпреки очакванията на хората, разпадането на комунистическата система съвсем не доведе безпроблемно до демокрация. Руснаците толкова бързаха да се отърват от негативното бреме на съветския режим, че се отърваха и от всичко положително.

В пристъп на всеобхватно отрицание (приличащо доста на Хрушчовото заклеймяване на Сталин) им говореха, че почти едновековният съветски период е бил напълно безполезен.

90-те години отказаха да признаят заслугите на комунистическата епоха, която наистина бе донесла потисничество на Русия, но и индустриализация, ръст на образованието, почти пълна грамотност, победа във Втората световна война, научни и космически постижения.

Тенденцията да отхвърляш миналото и никога да не се разкайваш напълно за греховете си, е нещо обичайно за руската история и тъкмо тя позволява на

носталгията да надделее.

Лишени от националната им гордост и от убежденията, в които са вярвали цял живот, руснаците преживяха края на съветската ера като крах на империята и на чувството си за национална идентичност. В състоянието си на морално, материално и физическо отчаяние, те копнееха за по-добро самочувствие за самите себе си и за страната си.

Образът на Сталин, с неговата мъдра усмивка под мустаците, запълни тази празнина.

А Хрушчов, понеже го разобличи, стана виновник за злините за Русия.

В книгата си "Сталин: второто убийство", журналистката Елена Прудникова пише за посмъртното заклеймяване на Сталин от Хрушчов като за убийство: "Ако не беше тази екзекуция, държавата ни нямаше да стане толкова жалка. Оттогава ние живеем все по-безполезен и мръсен живот," защото "убийството на Сталин бе и убийство на народа му. Страната ни, която само за няколко десетилетия бе лишена от високи идеали, се срина в калта."

Прадядо ми се опита да започне процеса на освобождаване на Русия от кървавото минало на Сталин, но нацията никога не осъзна докрай престъпленията на сталинизма.

Вместо това, сложният живот във фрагментираното съвременно общество, което не може да се похвали с никакви значителни постижения (няма статут на суперсила, няма нови "Спутници"), кара руснаците да изпитват носталгия по "силната държава", в която някога са живели.

Това е цикъл, който ще продължи да се повтаря, докато Русия най-накрая и изцяло не се изправи лице в лице с миналото си.

Нина Хрушчова е преподавател във факултета за международни отношения в Колумбийския университет в Ню Йорк. Скоро предстои излизането на книгата й Visitting Nabokov.