Силата на водата на Рила и любовта на хората

В една огромна градина имало хиляди цветя. Когато човек погледнел към нея, думите не стигали да изброи цветовете, които украсявали земята, очите не побирали пространството, което заемали, и душата не била достатъчно голяма, за да приюти радостта от видяното. Градината била дело на жена, отдала живот си на цветята. По посивелите й коси съдели, че тя е възрастна, но не било така. Малцина знаели истината за липсата на меланин в организма й. От години тежка болест я бе застигнала и целият й организъм стенеше, но духом тя бе здрава като високия бор, който беше посадила като малка.

Жената беше дала всичката си любов на тези цветя. Тя нямаше щастието да има свои деца и бе превърнала растенията в такива. Обгрижваше ги, пазеше ги като орлица, всеки ден тя даваше цялата си енергия в грижа към тях. Цялата дарена обич личеше. Цветята сякаш бяха усмихнати, а гледайки ги, и хората ставаха по-щастливи. Мнозина дори идваха, за да се освободят от тежкото си настояще и да отделят време за личното си щастие.

Един ден, в който гъмжеше от посетители, грижовната цветарка стоеше в къщата и с наслада наблюдаваше как хората се радваха на творението й. Нищо не я караше да се чувства по-приятно от това, да бъде причината за щастието на хората. В приятния следобед обаче имаше някакво чувство, че нещо лошо предстои. Това се усещаше от вятъра, който разтуряше спокойствието на цветята, и от повеите на нервността в душата на цветарката.

Жената се отмести от прозореца, пусна пердетата и се изолира. Хората усетиха това, защото знаеха, че винаги, когато има посетители, тя стои и съзерцава отстрани с усмивка, която караше гостите да се чувстват желани, и извърнаха поглед към къщурката. Никой не се осмеляваше да отиде да провери какво става. Тя беше твърде респектираща личност. Едни се страхуваха да не би да нарушат някой таен ритуал, който влияе върху завидната красота на растенията, втори се колебаеха дали да не проверят, а трети решиха да не се намесват, защото може би жената бе уморена. Докато гостите се чудеха какво да правят, жената вътре се съпротивляваше на биологичните нужди на организма. Никой не се осмели да провери къде отиде тя, а напротив – хората решиха, че е най-добре да се прибират.

На сутринта, когато обикновено цветята получаваха вдъхващата им живот сила – вода – жената се събуди, но усети, че е неспособна да извърши така необходимото действие. Тя почувства странна болка, но не само физическа, скърбеше за това, че без вода някой от растенията й можеха да се озоват в другия свят. След неуспешните опити да стане, тя се примири и остана вкъщи. Беше я обзела мъчителна тъга и страшна агония. Черни мисли витаеха из главата й, мълчанието беше убийствено.

Утешаваше я, но не напълно това, че навън не беше горещо и цветята имаха запас от вода. Истинското успокоение дойде, когато над земята надвеснаха два големи, черни облака, които предизвикаха раздвижване на лицевите мукули на грижовната градинарка. Природата я обичаше! И така, стоейки в своята къщичка, жената се полюбува на приятния летен дъжд, който нежно напои крехките цветя. Днес тя спокойно се отдаде на заслужена почивка.

След една седмица състоянието й се влоши. Тя усещаше, че почти няма сили. Леглото единствено й осигуряваше покой. А в градината й цареше хаос. Растенията страдаха и увяхваха заедно със своята майка. От градината беше си отишло и приятното усещане. Посетителите намаляваха. Те отново колебливо се лутаха из лабиринта на решенията и така й не откриваха изхода от него, а просто оставаха в изходна позиция.

Градината стенеше, цветята милееха да видят своята господарка, да усетят любовта й, ласките й. Но всички бяха безсилни. Всички освен страничните наблюдатели. А те се бяха оттеглили от градината и вече не жадуваха за силите, които тя им дава. Жената чуваше тишината. Тя знаеше, че хора вече не идват, а растенията умират. Знаеше, но беше безсилна.

На следващия ден, когато отново в душата и в градината цареше меланхоличност, едно дете се появи на входа на градината. То бутна леко вратата и влезе вътре. Очите му шареха бързо, не спираха в една точка, а опознаваха територията. Детето се уплаши от гледката, но въпреки това продължи. То вървше, разглеждаше и чистата му неопетнена душа пожела да помогне. Решително почука по вратата. Жената със слаб глас тихо му позволи да влезе. Видът на болната не го изплаши. Тя разбра благородните намерения на малкото човече и се усмихна. То заяви желанието си да помогне и каза, че знае как да я отърве от болест та за цял живот.

Жената не повярва на наивните думи на детето, но тъй като добрата й душа не позволяваше да го отпрати, го остави да й обясни. Спасителят увлекателно започна да разказва за история, чута от дядо му. В една далечна гора имало голям извор с жива вода, спасила много други. Естествено жената беше слушала много приказки и не вярваше на тези думи, но въпреки това не се противопостави на младия воин. Очите на детето блестяха и в тях се криеше надежда. Това изпълни жената със сили. А милото създание предложи да отиде да донесе вода от кладенеца, за да може цветарката да се излекува. Жената не беше в състояние да оспори или спре намеренията му. Само попита знае ли как да стигне до мястото. Тя беше чула, че изворът се намира в страна, в която две реки с обратно течение се срещат. За детето това бе лесна загатка, по-трудно бе да намери самата гора, за която дядо му казваше, че е в центъра на планината с много вода. Къде ли се намираше планина с много води? Детето усещаше, че трябва да търси стъпка по стъпка.

Преди да тръгне каза на жената, че ще откъсне 3 цветчета, защото кладенецът се пазел от самодива, която без дар не допускала никого до него. Пътят до кладенеца беше дълъг и 1 ден не беше достатъчен да бъде извършен този подвиг. След като детето откъсна най-хубавите цветя, потегли според мястото на картата, където се срещаха Дунав и Искър. Вървяло, вървяло и стигнало до село Гиген. А сега накъде? Огледало се и видяло старица да полива нива с кофа. Помогнало й да насити земята с вода, а тя за благодарност му предала знанието си. В България всички планини били с много вода, но го посъветвала да търси „сливането”. Човечето благодарило и за хляба и потеглило напред. Вървяло срещу течението на реката и разпитвало всеки срещнат. Хората го упътвали кой както могъл, а момчето вървяло напред или встрани, понякога се връщало назад, но не спирало. В един манастир, високо в някаква планина, попаднало на възрастен монах, който му казал, че трябва да търси зад думите и му дал книга, в която се криел отговора. Рила била на километри от манастира, още на другия ден то стояло пред лицето на величествената планина. Сега само трябвало да намери мястото. Седмици наред вече от главата му не излизала думата „сливането”, поразпитало и местни деца го завели, там където се сливат ръкавите на Искъра. Сега оставало само да намери кладенчето. Но то било като игла в купа сено. Трябвало да мисли зад думите, както го учел монахът и то проучило всички местности и имена. Няколко пъти срещало името Езеро на чистотата, но не и кладенче с жива вода. Изморено от мислене и търсене, заспало и сънувал цветарката в градината да сади цветя, усмихвала се, а ръцете й били чисти. Това било разковничето! Скочило детето и поело към Езерото на чистотата.

Обиколило го три пъти и очаквало самодивата да се появи. В ранни зори пред Младия войн се изправила самодивата. Тя с притеснение го загледала, а той извадил цветчетата и й ги дал. Нежните й ръце ги поели и вдишала аромата им. Усетила чистотата на този, който ги е отгледал, и този, който ги носил до сърцето си. Красотата на цветята много я впечатлила, такива досега не била виждала. Почувствала, че е по-силна и по-карсива с тях, закичила ги в дългите си коси и с усмивка разрешила на детето да налее вода от самия извор на езерото. Детето напълнило шишенцето, което носело, и се поело назад към къщата на жената. Когато пристигнало, цветарката едва го разпознала. А то с такава любов поднесло водата към нея, че жената била благодарна, че е срещнала това създание. Детето й помогнало да отпие от вълшебната вода. В следващия един час нищо не се случило. Детето страдало, а жената го успокоявала майчински. Когато навън се стъмнило, войнът се сбогувал с царицата на цветята и с наведена глава потеглил към своя дом. Жената чувствала вина, че не е успяла да се излекува от водата, но усещала и радост, защото това дете вдъхнало у нея желание за живот.

На другата сутрин слънцето ярко греело и сякаш я поздравявало. Жената усещала, че силите й са се върнали. За миг дори помислила дали не си е отишла от този свят, но съмненията бързо се разсеяли от познатата стаята. Първото, за което се сетила, били растенията й. Погледнала през прозорчето и изтичала да поздрави децата си. А те отново се разлистили, сякаш никога не са били лишавани от живот. Пъстри и жизнерадостни, цветята и градинарка им се радвали на слънцето, сияели повече от обикновено.

След триумфалното завръщане на живота в градината и хората се завърнали отново там, за да черпят сили и да се наслаждават на спокойствието. Детето останало пръв приятел на жената и заедно всяка година ходели до кладенеца да носят дарове – цветя – на красивата самодива.