Имам четири книжки с поезия и понякога ако печатат мои стихове ми искат и кратка биография. В такива случаи аз имам приготвен текст, който предлагам: “Родена съм на брега на река Дунав, но дните ми текат на брега на Черно море. Осъзнала съм, че живата вода има важно място в живота ми...” В една кратка поема казвам почти същото в стихове:
В очите ми
играят светлини
от Дунав.
Вкусът на времето
е спомен
с мирис
на Голяма река.
Но ти знаеш
и аз знам,
и всички знаят –
морето
е любовно приключение...
Детството ми е минало в Лом и аз се гордея, че произлизам от стара градска фамилия, че всички познаваха дядо ми по майчина линия и го наричаха фамилиарно “чичо Марс”. Така се е именувала книжарницата му в годините преди войната. Моят дядо е търгувал с Виена и в стария ни дом се бяха запазили виенски мебели от черно лакирано дърво и вишнев плюш, старинни картини с позлатени рамки, сребърни съдове и часовници, донесени с шлепове по реката. Цялото ми детство е свързано с река Дунав. Като момиче се шляех по брега и събирах обли камъчета и разноцветни стъкълца и това бяха моите диаманти и скъпоценности.
Вечер в махалата палехме огньове, за да пъдим облаците комари, слушахме китарата на чичо Жико и приказките на възрастните. Бях чувала за бели вълци, големи почти колкото магарета, които преминавали през лютите зими по заледената река от Влашко, разказваха се и безконечни рибарски истории с надлъгвания и препирни. На пролет реката повишаваше често застрашително нивото си, разливаше се и наводняваше ниската част на градеца, на която всички викаха Гьолската махала.
Там беше и моето училище и ние, децата, с дни не ходехме на школото. Затова пък през лятото прекарвахме времето си на плажа и скачахме във водата като жабчета. Пак от детството идва и споменът за големите мустакати сомове, които майка ми приготвяше по стара семейна рецепта за неделните дни. Привечер ние обличахме официалните си дрехи и също като много други семейства отивахме на разходка в парка край реката. Мракът падаше рано, изгряваха едри звезди на небето, а в далечината се губеха очертанията на румънските брегове – тъмно-зелени, примамливи, кадифени. Само реката тихо подплисваше водите си. Градът, хората живееха своя живот с пулса на Дунав, под тръбния зов на шлеповете, натоварени с въглища.
Пак по реката със старите параходи отивах и до селото на другите ми баба и дядо – Арчар. Корабът беше едно чудо с големия си черен комин, с кръглите люкове. Той пореше водата стремително, а отзад като опашка оставяша бяла, пенеста диря. На палубата имаше даже люлки за децата и аз пазя една стара черно-бяла фотография от ония години – седнала съм на люлката щастливо устремена към високото, вятърът развява косата ми, а слънчеви зайчета играят във водите на реката. Избелялата снимка събужда спомена за едни невинни времена, за мириса на машинно масло от котелното отделение на парахода, но и за мириса на реката – дълбока, тайнствена, трепетна.
Отвъд
брега и времето
витаят тайни
за удавници
и риби.
Животът –
мързелива река,
влачи
дните си.
Дунав е в моите детски спомени, но е и част от младостта ми – първата ми целувка беше на брега на реката сред удължените сенки и шепота на тополите. Сега, когато съм далеч, реката е в сънищата ми – лениво се вие с живата си вода и ме пречиства, правейки ме истинска.
Аз
съм реката,
влудяваща морето.
Хартиената лодка
няма памет.
Тя следва
посоката седефена
на вятъра.
Аз съм реката –
успокоена.
