Г олемият български режисьор Леон Даниел е починал на 1 декември 2008 г. на 81-годишна възраст след тежко боледуване, съобщи Съюзът на артистите.
Съюзът и фондация "Аскеер" изказват дълбоки съболезнования към близките и приятелите му.
Леон Даниел е роден в Русе на 17 февруари 1927 г. Завършил е театрална режисура при П.К. Вейсбрем и Н.Н. Галин през 1952 г. в Ленинградския театрален институт.
Режисьорската работа на Леон Даниел е епоха в историята на българския театър.
Той започва творческия си път в Русенския театър. После работи в театъра в Бургас като един от знаменитата четворка (с Юлия Огнянова, Вили Цанков и Методи Андонов), създала легендарни спектакли и разбита от комунистическата идеологическа цензура.
Последователна работи във Военния театър, театър "Народна сцена", в Театъра за поезия и естрада, във Врачанския театър, в Музикалния театър и в Театър "София".
След 1982 г. остава трайно в трупата на Театър " Българска армия". Като гост е поставял и на сцените в Пловдив, Габрово, Пазарджик, Видин, Стара Загора, Велико Търново, Перник, Смолян и във всички софийски театри.
Негови забележителни спектакли са:
"Три сестри" и "Вишнева градина" от Чехов, "Езоп" от Фигейреду, "Чудак" от Назъм Хикмет, "Посещението на старата дама" от Дюренмат, "Хамлет", "Както ви се харесва", "Напразните усилия на любовта" и "Дванайсета нощ" от Шекспир, "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" и "Страх и мизерия в Третия райх" от Брехт, "В очакване на Годо" от Бекет, "Поетът и планината" от Иван Теофилов (забранена от цензурата), "Малки трагедии" от Пушкин, "Сомов и другите", "Еснафи" и "На дъното" от Горки, "Ученикът на дявола", "Професията на мисис Уорън" и "Пигмалион" от Д. Б. Шоу, "Когато розите танцуват" и "Честна мускетарска" от Валери Петров, "Великденско вино", "Нирвана", "Босилек за Драгинко", "Одисей пътува за Итака", "Червено вино за сбогом" и "Прозорецът" от Константин Илиев, "На приказки с Карел Чапек", "Аудиенция" и "Вернисаж" от Вацлав Хавел, "Носорози" от Йонеско, "Чудо" от Иван Радоев, "Жестоки игри" и "Години на странстване" от Алексей Арбузов, "Цената", "Последният янки" и "Поглед от моста" от Артър Милър, "Изкуство" от Ясмина Реза.
Сред многобройните отличия на режисьора са награди от прегледа на камерните театри, награди за режисура на фондация "Аскеер", награда на Националната академия на изкуствата - Париж.
Леон Даниел е автор на три документални и на един игрален филм - "На чисто" (1973), и на книгите "Театър и зрител" (1964), "Пътешествие в театъра" (1975), "Театрални есета" (1979), "Чекмеджето на режисьора" (1988), "Игрите. Есеистична проза (Опит за мемоари)" (1997)
Три пъти е бил лауреат на награди за режисура, а през 2007 г. бе удостоен с почетния "Икар" на Съюза на артистите в България за изключителни постижения и за цялостен творчески принос към театралното изкуство в България.
Ето как актьорът Атанас Атанасов, професор в НАТФИЗ, си спомня
незабравимото приключение "В очакване на Годо"
в текст, публикуван във в. "Култура" през 2002 г.:
"Когато през 1988 г. "В очакване на Годо"се появи, театралната критика млъкна. И естетите, и снобите не знаеха какво да кажат. На пресконференцията като че ли въпроса за 35-годишното закъснение на българската премиера на тази пиеса изчерпа всичко.
Пътят, който извървяхме с Леон Даниел в търсене на Годо, беше щастлив. Почти година се движехме по ръба на собствената си непохватност и колкото повече се обърквахме, толкова по-близки се чувствахме. Като по време на природно бедствие.
През 1988 г. аз и моите колеги Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Мирослав Косев и Веселин Ранков отбелязахме най-неатрактивната си от бохемска гледна точка ваканция.
Занимавахме се с пиеса, която също като че ли беше лишена от атрактивност - липса на сюжет, кулминация, развръзка... Без начало, без край, без драматични ситуации и напрежение. Дори Годо не идваше.
На една от първите репетиции Леон Даниел каза, че не знае как се прави такъв театър. Почти като героите на Бекет ние играехме нещо, очаквайки не резултата му, а удоволствието от това, че същестуваваме извън "времето", което беше горещо и "пространството", което беше познато. Светът съществуваше единствено тук, и то по-възможно най-баналния си начин.
Режисьорът не беше доволен. Разрушаваше стройната си театрална граматика и съставяше нова азбука. Наричаше я "овеществяване".
Това "овеществяване" на текста и ситуацията ми беше съвършено неясно. Спомням си, че отидох на репетиция, преди която колегите бяха споделили, че са открили нещо. Някаква посока.
Седях в ъгъла, наблюдавах ги тримата - Леон, Иво и Йоско - и изпитах необходимост да се включа в играта им. Приличаха на деца, които използват думите, за да съществуват в измислена от тях игра с правила, които са си само техни.
Без да я разбирам напълно, тази игра ми беше любопитна
Едновременно ме забавляваше и подтискаше. Безумието да правиш нещо, за да продължиш нанякъде. Наивността да вярваш в своето безумие.
Не бих казал, че разбирах всичко, което се случваше, но ме се стори, че "абсурдът" не е някакъв особен начин на актьорско присъствие, не е и начин на особено актьорско присъствие, а необикновен факт, на който героят гледа по възможно най-обикновения начин.
Почти буквален. Веществен. Мисълта за Смъртта, която знаем, че ще сполети всеки от нас и упоритостта, с която отказваме да приемем този факт за себе си, ни прави живи.
Да бъдеш жив обаче означава да правиш нещо. Животът като правене. Очакването и отричането на факта смърт чрез "правене". Движение, изключително смешно в своето безмислие. Шанс. Възможност да осмислим с обремененото си съзнание временноста ни във Вселената. Онова, което ни отличава от костенурката.
На тази първа репетиция, в която действително нещо се случваше, аз се привързах към моя Поцо. Долових някакви конкретности в думите му, които дотогава произнасях като сентенции.
"Майките ни раждат, клекнали над отворения гроб. Само миг и светлината угасва" - тази реплика вече, освен съдържание, придоби и смисъл. Превърна се в опора, от която се оттласкваше изконната непримиримост на човека към природните закони. По единствено възможният начин - чрез невъзможната, абсурдна игра да победиш непобедимото.
Леон ни каза , че не знае какво е Годо. Може да е Смърт, може да бъде и Господ. Уверен съм, че всеки един от нас го е приел по свой начин.
Искаше да изиграем само първата част на пиесата, да я покажем на "Аполония", да направим проверка и после да решим какво ще правим. Вариантите бяха два - да продължим до края или да започнем всичко отново. Трети вариант не съществуваше.
В средата на август заминахме за Созопол. "Аполония" ни прие с цялата си любов и надежда, а ние знаехме, че ако нещо стане, то ще се случи именно тук. И както само лудите умеят, ние забравихме слънцето, пясъка и морето, вторачихме се един в друг и направихме това, което искахме.
В Театъра на Армията експериментът продължи. Сега капанът беше заложен пред неизкушените зрители. Обикновено играехме тази първа част на "Годо" след основното представление - от 22 ч.
Залата се пълнеше, но след 15 минути по един, по двама и по повече зрителите напускаха. До края на този един час оставаха половината.
И така почти месец. Настъпи период на все по-рядко отваряне на вратите по време на действието, на все по-бурни реакции, смях и ръкопляскания. Когато започнаха да ни аплодират "на крака", Леон каза: "Времето дойде".
Започнахме да репетираме втората част. И тази премиера се състоя. Представлението се игра осем сезона. Залата се пълнеше с млади хора и имаше вечери, когато от публиката подаваха следващите ни реплики. Това е представлението с най-дълъг живот в кариерата ми..."
-----------------------------------
На 1 декември 2008 г. на осемдесет и една годишна възраст ни напусна
Леон Даниел
На сцената на Военния театър Леон Даниел създаде едни от най-силните си творби, възпита поколения актьори, спечели сърцата на хиляди зрители.
Неговите спектакли винаги се превръщаха в събития, които вълнуваха обществеността, откриваха нови хоризонти в изкуството, задаваха актуалните въпроси, провокираха застоя, воюваха за нови идеи. Той владееше дарбата да насочва енергията на сцената, играта, илюзията и изкуството за каузата на справедливостта, доброто и човечността.
Сбогом, Леоне
От трупата на Театър "Българска армия"
Поклонението ще се състои oт 12 ч. на 4 декември 2008 г. в Театър "Българска армия"
