Магистратите днес действат типично по модела на предвидливия стратег. Те предвиждат опасността за себе си и предприемат превантивен удар. Той има за цел да донесе позиции и инициатива, които да послужат за по-ефективна защита преди готвената радикална офанзива на законодателя и правителството на конституционно ниво.
Принципно съдебната власт не може да нанесе кой знае какви щети на същността на другите власти. Тя не може да стори същото, което се готвят да й сторят на нея щом започне да се пипа основният закон. Затова тя само може да създава текущи трудности и евентуално те (в комбинация с други фактори) да разклатят институциите, които й посягат. Или казано по-направо, съдът може да пречи и да забавя собствената си съдба и евентуално да спомогне да се "бутне" правителството, с което ще отклони и фундаменталната заплаха.
Официално, разбира се, съдът ще отрече каквато и да било връзка и съвместен умисъл между отделните събития. Но тъй или иначе, атаката срещу поправките в съдебния закон (от една страна), и стопирането на приватизацията на "Булгартабак" (от друга) следват един и същ интерес.
Съдебният закон бе прелюдия за промените в Конституцията. Той има за цел да подготви изпълнителната власт и изобщо другите несъдебни власти, които ще получат нови функции в съдебната област, след като минат поправките. Магистратите могат да му противодействат, тъй като самата Конституция все още не е променена и нейната защита може да се ползва, за да се пазят позициите. Чрез корекцията, която ще въведе Конституционният съд, почти сигурно ще се върне досегашното положение. Т.е. решението на пленума на Върховния касационен съд да обжалва закона е оправдано. То най-малкото ще спаси статуквото, поне докато тръгнат тежките промени.
Стопирането на продажбата на тютюневия холдинг обаче удря пряко по текущата политика на правителството. Тази сделка е един от основните стълбове, които трябва да позакърпят провала на кабинета в областта на приватизацията. От нея пряко се разчита и за постъпления в бюджета. Те са особено важни на прага на есента и началото на зимата, които традиционно са трудни периоди за всяко управление. Отделно се разчита и на новия купувач да плати тютюна в смесените райони. Ако не го плати - още един източник на социално напрежение.
На съдиите им е пределно ясно и нещо друго - става дума за до голяма степен търговска сделка, която много се влияе не само от политическата и юридическата стабилност, но и от чисто времеви фактори. Приватизацията може да бъде напълно провалена, ако просто се направи неизгодна за купувача. Ако той види, че трудно ще може да прави бизнес и, че враждите между институциите могат да му пречат, ще се откаже. Или ще намали цената. Същото ще се случи и при забавяне или при влизане в дълги юридически спорове. Т.е. съдът може да провали сделката дори и само като я забави, а след това да си "измие" ръцете, като каже, че в крайна сметка я е пуснал.
И в единия, и в другия случай правителството е подкопано със 100 милиона долара, очаквани вече като "дошли". Подобен удар, в комбинация с други удари от други страни, може да разклати кабинета. Той и без това вече не е много стабилен. А стигне ли се до правителствена криза, съдебната реформа "увисва". Не е изключено и тя съвсем да се отмени, защото е малко вероятно в следващ парламент да има подобна структура, която да позволи политически консенсус за промени в Конституцията. Ако БСП или СДС са на власт, съответната опозиция трудно ще се навие да гласува, както това се случваше вече две петилетки подред. Уникалният шанс на власт да е една временна партия и основните сили да са в малцинство, позволява наистина да се прокарат необходимите мерки, за да заработи по-добре съдебната система.
Но тези мерки не са изгодни на самата съдебна система. В момента тя се намира в много блажено състояние. Тя едновременно получава солидна държавна субсидия, която гарантира никак не ниски за днешните стандарти заплати на магистратите. От друга страна, е напълно независима не само от политически контрол, а и от контрола на народа. При положение че от 25 членове на Висшия съдебен съвет 14 пряко или косвено се посочват от самата система и само 11 се избират от парламента, очевидно е налице затворен кръг - подчинените си избират шефовете, които след това ги ръководят и контролират. Общият резултат е, че съдебната власт е малко като власт, дадена от Бога, за която се отчиташ само на него. И тъй като отчетът обикновено не става от тази страна на живота, в нея можеш да си правиш каквото си искаш.
Тоталната независимост на съдебната власт от обществото я раздели по интереси от него. Нейната цел не е толкова защита на интересите на някой, който не може по никакъв начин да й повлияе, а защита на собствените й интереси. На най-дребно ниво това изби в пазене на работните места и борба за добиране до отделни видове привилегии. На по-сериозно равнище се стига до тежка корупция и преплитане на интересите на магистрати с интересите на престъпни групировки, мафиоти и съмнителни реформатори и приватизатори. Общият резултат е, че и на нечестните магистрати, и на мафиотите системата им е много изгодна. Едните осигуряват на другите спокойствие и безнаказаност, като получават в замяна пари. Народният, националният и общественият интерес тук ги няма никакви, защото не могат да се включат в "системата". На всичкото отгоре повечето негативи от нарасналия криминализъм се трупат на гърба не на съответния виновен съдия или прокурор, а на правителството и парламента - от тях, като единствени органи, на които може да влияе с гласа си, избирателят очаква да му решат проблема. Така всички знаят, че съдебната система има много голяма вина за дереджето на държавата, но никой не отправя очакванията си за промяна към нея, защото знае, че тя е отделна от него и не може да я промени.
Подобно благодатно статукво си заслужава да се брани. И то ще се брани дори в пълно противоречие с натиска отвън (основно от ЕС) за реформи. Защото който се е уредил на подобна сладка, несменяема, имаща имунитет и доходна службица, евроинтеграцията слабо го касае. Той си е добре и така. Даже така си е по-добре.
Битката за съдебната власт наистина е само битка. И нищо друго. И никой освен самата власт още не я е спечелил. Отделни политически сили от време на време успяват да се доберат до определено влияние там. Но нищо повече. Напълно неуспешни се оказват и опитите да се проникне вътре чрез "свои хора". Поне два пъти СДС си назначава главен прокурор плюс шефове на върховни съдилища. Но влизайки вътре, те стават част от системата, а не хора на партията. И започват да се пазарят с партията. Дори Филчев - който беше заместник-министър при СДС и много вътрешен човек - после стана почти враг на СДС. Същото се случи и с Татарчев преди него. И на никой от въпросните магистрати не му "дреме", че рейтингът му е нисък или че обществото не го харесва. Той не е зависим от такива фактори...
Битката за съдебната власт обаче досега никога не е стигала до състоянието на решителна битка. Винаги най-много да се сменят няколко човека, евентуално съставът на ВСС, и няколко члена в закона. Структурата и работата си остават същите. Сега за пръв път е налице възможност да се поведе истинска битка. От която може да настъпят промени. Може, разбира се, и да не настъпят. Лобито и парите, които стоят зад магистратурата, имат позиции и в другите власти. Те ще се противопоставят на създаването на една ефективна съдебна власт, която да им се пречка. Не трябва да си правим илюзиите, че в парламента и правителството има само "свети кравички". Отделно и самите шефове на съдебната система имат свои лобита в другите власти. Т.е. фактът, че тръгваме към битка с намерение за сериозна промяна, не значи, че тя ще се постигне. Във всички случаи обаче е по-добре, че се тръгва натам, отколкото ако не се тръгваше. Не е изключено след решителния сблъсък да се постигне и някакъв междинен вариант, който да не разреши окончателно проблема. В пазарлъка около конкретните конституционни текстове вероятно едни ще минат, а други не. Въпросът е дали ще мине цялостната философия. Т.е. дали в крайна сметка ще има работеща и подлежаща на контрол съдебна власт, или тя ще запази своята изолация.
Няма да има никакъв смисъл от тотални преструктурирания на властта в съда, дори и от фундаментални кадрови промени, ако след цялата шумотевица и разправия се роди нещо подобно, просто пребоядисано. Това е много вероятна опасност, защото наивниците не са от страната на желаещите промените. Първичната контраатака на фронта на приватизацията и яростното отбиване на първата "проба" на самата съдебна реформа достатъчно ясно показват накъде ще се върви. Вероятно задълбае ли се проблемът, ще се извади и "най-тежката" артилерия - използване на самата съдебна власт за репресии срещу нейните противници. Ясно е, че много от тях имат грехове, достойни да ги вкарат в затвора. Като се заизливат едни компромати, идващи обаче не от вестниците, а от официалната институция, призвана да се бори с порока, това ще предизвика сериозен дебат. Те ще вдигнат рейтинга на самия съд - от една страна (т.е. ще покажат, че от промени няма нужда), и ще подкопаят позициите на реформаторите. Това не е малък риск. Даже много голям си е.
В крайна сметка обаче от цялата разправия най-големият губещ отново ще се окаже българският народ. Който едновременно храни всички и понася резултатите от грешките и злоупотребите им. Ако резултатът е, че никой оплют официално реформатор не влезе в затвора, и нищо в съдебната власт не се промени, тогава просто ще излезе, че сме се радвали на поредния управленски цирк. Това е, трябва да си признаем, колкото най-нежелана от нацията, толкова и най-вероятна възможност за реализация при настоящата политическа конюнктура.
