Накратко: водата свърши. Вървя през това, което преди беше морската градина. Сега повече напомня на пустиня.
Моментът, за който всички предпочитаха да не мислят, дойде рязко и неизненадващо преди около година. Кризата удари почти целия свят, но не го третира като един, както и той не я беше посрещнал като един преди това. И сега има печеливши, губещи, и много губещи; България е от последните.
Морето се подиграва отдясно със своята огромна и безполезна маса. Знам, че по някои места има пречиствателни станции за солена вода, но искат безумно много пари за поддръжка. Тези, които успяха, малко по малко се изнесоха към западната част на страната, където нещата все още бяха поносими. За останалите пристигаха помощи от ООН до едно време; наскоро и те спряха - всички държави имаха достатъчно собствени проблеми. Днес е 23 май, пролетта може да се усети само на хартията на календара, а аз от четири дена не съм пила вода. Глупава постъпка?... А докато вървя през пустинята халюцинирам миналото.
„Значи заминаваш, Рангеле."
„Всички заминаваме, Надя. Виждаш какво е..."
Толкова съм му ядосана.
„Всички виждат какво е. А ти виждаш ли защо е? Ако не видим защо, ще се случва където и да избягаме. Алчността на малцина и безотговорността на повечето останали. Това беше."
„Осъзнай се! Случва се навсякъде. На някои места природния потенциал просто е..."
„Не си измивай ръцете с природния потенциал. Ще изхабиш още вода. Знам че и от вашия завод изхвърляхте отпадъци в реките преди години. Докато ходехте по курортите в чужбина, да плувате в техните реки."
Рангел пробива земята с очи.
„Хайде, Надя, ще ти помогна с парите. Ще ти помогна да заживееш някъде другаде. Вече е късно за друго. Моля те."
„Не, не искам. Оставам тук."
„И какво, в гората ли ще живееш?!"
„Огледай се. Няма гора. Да... няма дървета, затова аз ще стана едно дърво. А дървото има корени. Няма да идвам с теб, Рангеле."
Отново съм тук. Няколко произволни образа, както преди сън. Счупена стъклена бутилка. Няма дървета защото няма вода. Няма вода защото няма дървета. Пускам чешмата и потичат вчерашните отпадъци. Всичко е - беше - свързано в кръговрат. Свестявам се и виждам, че всъщност държа бутилката в ръка и разглеждам назъбените ѝ краища. Не помня кога съм я взела. Далеч напред виждам някаква фигура... дали е друг човек?
Продължавам да вървя; пак сънувам будна: езерото. Толкова отдавна, сигурно съм на двадесет години. Лежа по гръб и от време на време движа крака за да остана отгоре; водата -- животът -- са навсякъде около мен, и аз съм част от тях. Слънцето е в зенита и се отразява в равната повърхност. Изпращам кръгове във водата, те се отблъскват от брега и се връщат обратно при мен. Затварям очи и знам че плувам в слънцето. Тогава и аз разбирах. Както хората отдавна са разбирали, че всичко плува в едно и също езеро. Преди бяхме по-близо до водата, но издигнахме стени около себе си, а в стените построиме тръби. Те ни помогнаха, естествено, но не ни ли и попречиха? Те ни склониха да забравим за всичко това, за... единството - и единствеността - на природата. За същата сила, на която преди различните племена са давали различни имена - Посейдон, Тлалок, Додола - за да могат по-лесно да я осмислят и почитат. За танца за дъжд...
А езерото вече го няма и аз още ходя през пустинята без цел и причина. Приближавам фигурата в далечината; тя стои все така неподвижно. Най-накрая съм достатъчно близо. Не мога да повярвам, това е дърво! Дръвче по средата на всичкия този пясък. Сигурно пак ми се привижда. Не, докосвам зелените му листа и здравите му клони, то е тук при мен! „Хей, малко приятелче, как си израстнало на това място, в тази суша?", искам да му кажа, но устата ми е толкова пресъхнала че не мога дори да шепна. Сядам на земята до него и се облягам на ствола. Щом е оцеляло и расте, значи и други могат! Може би нещата не са толкова зле, може би още има достатъчно подпочвена вода...
Едно жълтеникаво листо пада в ръката ми и се превръща в пясък. Е, явно не съм видяла всичко както е било. Пак си спомням разговора с Рангел. „Сега ще ти помогна, приятелче." Изправям се пред дървото, докато си мисля, „Ние сме вода. Аз съм вода." „Ако имахме щедростта на малцина", си казвам, докато притискам острата страна на бутилката към ръката си, „и отговорността на повечето останали..."
- Надежда! - провиква се Рангел от брега.
А тя е затворила очи и плува в слънцето.
- Надежда! Добре ли си?
Тя стъпи на дъното и разбра, че е стискала до кръв в дланта си счупената бутилка която намери преди малко във водата. Показа това на Рангел.
- По-добре зарежи стъклото и излизай. - притеснено каза той.
- Не и преди ти да влезеш и да пробваш. Само внимавай да не заспиш... защото имам да ти разказвам. - тя му се усмихна подканващо - Мисля, че сънувах едни странни неща. А на бутилката не й е мястото тук...
