Т ри вида официално признати елити стоят начело на всяка модерна държава и определят в голяма степен нейното развитие. И това, при цялата условност на подобна класификация, са политическият, стопанският и културният елит.
Когато тези елити са в криза, в криза е цялото общество. До края на 1989 г. начело на страната ни стояха разновидности на комунистическия партиен елит и този период не е обект на нашия анализ.
Проблемът е, че от 1990 г. до днес българските елити са в перманентна криза. И ако това беше естествено за началото на прехода, вече е време да се запитаме можем ли да си позволим кризата по върховете на страната ни да продължи да блокира нейното нормално развитие.
Защото без съмнение ставащото в момента в България не е нормално. А българите заслужават нормален живот и е време да си го извоюват.
Кризата на българските елити е заложена в техния произход.
Криминалното начало на големите богатства у нас е прекалено близко в най-новата ни, едва 16-годишна история. За капак мнозина от новобогаташите правят и една фундаментална грешка с арогантното си и дразнещо поведение.
Би трябвало тези хора, преди да предадат властта в ръцете на децата и внуците си, да си спомнят призива на един бивш началник на държавата "Да се снишим, докато отмине бурята".
Защото бурята тепърва ще се вихри и сигурно ще помете голяма част от полукриминалния ни икономически елит.
Кризата на българския културен елит може накратко да се опише като "синдромът на аквариума". Изсипването на аквариумните рибки в морето е шок, от който повечето загиват. А голяма част от останалите потъват в самосъжаление, съпроводено от вопли за това как държавата ги е изоставила.
Като че ли държавата изобщо е длъжна да дава някому нещо. Освен сигурност и справедливо правосъдие, разбира се.
Най-страшна, видима и с тежки последствия за държавата е кризата на политическия елит. България влезе в бурните води на своя преход без модерен политически елит - такъв просто нямаше откъде да се вземе в началото. Проблемът обаче е, че обществото ни не съумя да изгради такъв елит и до днес.
За да има действащ елит са необходими механизми за оттегляне на амортизираните лица и за издигане на нови. Един такъв механизъм са изборите: парламентарни, президентски и местни. За съжаление заложената през 1991 г. пропорционална избирателна система изглежда изчерпала своите възможности за осигуряване на здравословен политически живот.
Сама по себе си тази избирателна система не е добра или лоша - тя е една от възможните. Тя обаче създаде една прослойка от управляващи, трайно откъснати от своите избиратели.
Тази прослойка живее в стъклената кула на някакъв измислен свят и даже тревожните признаци за сериозен срив на политическото доверие през 2005 г. очевидно не са в състояние да я стреснат. Доказателствата за това са многобройни.
Какво означава фактът, че дясното през 2005-а се доразпадна? Да не би да са компрометирани идеите за свобода и за върховенство на закона? Или пък загина вярата в това, че човек със собствените си ръце и ум може и трябва да осигури достоен живот за себе си и близките си?
Не, разбира се. Просто оказа се, че десният самонарекъл се елит вече до голяма степен е неадекватен и несъстоятелен.
Българският политически живот действа като царска вода, която разлага и разрушава хората, занимаващи се с политика. Могат да се преброят на пръстите на едната ръка българските политици, които запазиха някакъв образ и реално влияние през годините на прехода.
Но останалите, които само с вида си предизвикват отрицателни емоции у хората, са се вкопчили в политиката и не се и сещат да освободят място за нови, некомпрометирани лица.
Една от причините за това е, че много от политиците са вече напълно депрофесионализирани и с основание не си представят, че могат да си вадят хляба и по друг начин. Това тяхно състояние, освен лична драма, е и нещастие за държавата.
Другото нещастие е попадането в политиката на лица, чиято единствена цел е да грабнат нещо и да бягат. Съзнавайки добре, че са попаднали случайно и само еднократно в управлението.
Българският политически елит е изправен пред избор. Той трябва или да прояви инстинкт за самосъхранение, като създаде механизми за естествено възпроизводство, или да рискува да бъде тотално пометен от сцената.
За съжаление дори и първото, разумно действие, не гарантира създаването на читава политическа класа.
Примерът с политици като Шрьодер и Ширак показва, че и правилно конструираните избирателни системи не са гаранция срещу появата на политически боклук. Но българското общество е длъжно поне да се опита да помогне на своите елити (а следователно да помогне и на себе си) да намерят пътя към едно нормално възпроизводство и достойно поведение.
