К ъде е границата между исляма и тероризма, между обикновени мюсюлманин, с когото можеш да общуваш, и парите на Бин Ладен; между добрия "гражданин" и лошия "евробюрократ"; между палестинеца, който оказва съпротива на една жестока военна окупация, и "съучастника на интегристите"?
Става все по-трудно е да се определи, ако слушаме преобладаващите в Европа и във Франция приказки: за да бъде приемлив събеседник, вече, изглежда, не е достатъчно мюсюлманинът да е "светски настроен" - той трябва, с чаша вино в ръка, да се откаже от белезите на своята религиозна
и/или културна принадлежност.
Тъй като не е такъв, страховете, които поражда, са в състояние да объркат някои представители на френската интелигенция, да разклатят техните свещени принципи (република, гражданско общество, светски характер и др.) и да ги доведат дотам да си служат с тях не съвсем безкомпромисно и да ги заобикалят.
Дълъг е списъкът на хуманитарните доводи защо да се поднови помощта за агонизиращата икономика на окупираните палестински територии. Трябва ли отново да потвърждаваме, че тези доводи са основателни и
да се борим с лицемерието и бездействието на Франция
и Европа като цяло? Оказва се, че позоваването само на "хуманитарни" аргументи е изцяло недостатъчно, дори контрапродуктивно. Защото то изисква неприемливи дипломатически и юридически увъртания: да бъдат заобиколени резултатите от един от редките случаи на избори в арабския свят (които впрочем се състояха под зорко международно наблюдение) и те да бъдат оспорени.
"Хамас" "отказва да признае Израел". Но 10 години след като Организацията за освобождение на Палестина (ООП) го направи, къде се намираме в реципрочното признаване от Израел на палестинска държава, чиито граници се менят заради произвола на избраните мнозинства и като резултат от анексирането на палестински земи.
"Хамас" не иска да се откаже от насилието, ни набиват всеки ден вместо да се анализира положението. "Хамас" обаче преди година и половина декларира примирие и се придържа към него.
Какво да кажем за систематичното извършване в замяна на убийства "на точно определени мишени" (незаконни екзекуции), за стотиците разрушени домове, за непреставащата стрелба в Газа, превърната в голям затвор?
И накрая, "Хамас" "не искал да признае мирните споразумения"? А какво може да каже Израел, който не ги спазва от години, като се започне от Пътната карта до плана на Саудитска Арабия от 2002 г. (одобрен от палестинските власти, ЕС, САЩ и ООН)?
Това не означава да не се настоява "Хамас" (чието развитие някога бе окуражавано от Израел, за да раздели палестинския лагер) да се откаже окончателно от терористичните си навици, за да започне преговори и да признае Израел. Без съмнение обаче има и други начини
вместо отказ да бъде признавана легитимността на движението
Как при такова безразсъдство ще успеем да оправдаем бойкотирането на изборните резултати, а оттам и еквилибристиката с международното право? Как е възможно подобна едностранчивост на действията на Запада да успява тъй лесно да тържествува?
Вгледаме ли по-внимателно, ще забележим, че ако нашият отказ да признаем честността на "техните" избори и "нашите" демократични принципи не поражда повече протести, това е защото е била задействана магията на инстинктивния страх от другия, от онзи, който използва "мюсюлмански език", и следователно трябва да е теократ.
В Израел също няма пълно разделение между държавата и религията. Това достатъчно ли е да го обявим за недемократичен?
Създаването на тази държава също беше предхождано от терористични актове на евреи срещу британския окупатор. Дали това завинаги дисквалифицира израелците от възможността да създадат модерна държава?
А какво да кажем за влиянието на тези ортодоксални и ултраортодоксални партии (нетолерантни към лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални), без които е невъзможна нито една коалиция в израелския парламент? Когато става въпрос за мюсюлмани, етичните и политическите принципи действат по различен начин.
"Може ли да от нашите този, който отказва да изпие чашка като нас?" - на този въпрос на Филип де Вилие в седмичника "Шарли ебдо" от десница до левица в парламента отговарят в широк "национален фронт" с енергично "Не".
Значи "Хамас" не заплашва само съществуването на най-мощната държава в региона, подкрепяна от първата световна сила. Той е опасност изобщо за "модерността", за рационализма на "просветителите" и - като постоянно повтарян върховен аргумент - за правата на жените и на всички малцинства!
Тук се крият тайните мотиви за взетите срещу новото палестинско правителство мерки. И всичко това, без да си поставяме въпроса
защо палестинците гласуваха за "Хамас"
И без да ни интересува рискът от гражданска война, която би хвърлила страната в отчаяние и безизходица.
Нашето страстно желание за "освобождаване на мюсюлманките" от заплахите на ислямистите "интегристи" се превръща в нещо едва доловимо, когато трябва да бъдат защитени като в Палестина елементарните им човешки права.
Те наистина заслужават нашата хуманна загриженост, именно заради характера на разпознатата заплаха. И не става дума за някакво мачистко насилие на брадатите мъже, за които те масово гласуват, а за заплахата от булдозерите и
куршумите на армията, която възпроизвежда окупацията им
Подложени ли са тези жени и техните близки на икономическо и финансово задушаване, ограбвани ли са, разрушавани ли са домовете им от армията окупатор? Това изглежда няма значение - важно е да съхраним вълнението си за "борбата срещу интегризма" на "Хамас".
Не е важно и че като резултат от спирането на международната помощ, на конфискацията от Израел на митническите такси ставаме поръчители на унижението и на мизерията - мерки, които не могат да преборят, а напротив, подхранват интегризма и тероризма.
Прожекторите на някои от нашите "разследващи журналисти" и "просветителите" - нашите велики философи съзерцатели, осветяват само тази страна от мрака на нашето съвремие.
От времето на гражданската война в Алжир, когато съпругата на френския ген. Жак Масю обясняваше на алжирките, че Франция трябва да остане в страната им, за да им "свали фереджета", т.е. да ги освободи, това "вулгаризиране на универсалното", каквото представлява изопачаването на борбата за права на жените и тяхното разглеждане като инструмент в услуга на логиката на доминирането продължава със същия плам и за нещастие със същата ефикасност.
Без хляб и преди всичко без почтеност оръдейните залпове не могат да "модернизират" никого. Нашите "поучаващи" идеи се нуждаят от повече прагматизъм, а не от размахването на фантоми за оправдаване на политика, за която Западът толкова ламтеше през XX век и която продължава да се изкушава да ползва и през XXI, водеща до конфронтация без изход.
Естер Бенбаса е директорка в един от старите френски университети Практическото училище за висше образование (Ecole pratique des hautes etudes), а Франсоа Бурга е директор в Националния център за научни проучвания.
криза, която тихо расте" />
