В. 'Фигаро': Три въпроса за бъдещето на Израел

В пространен материал, посветен на политическата ситуация в Близкия изток след тежкия мозъчен инсулт на израелския премиер Ариел Шарон в. "Фигаро" анализира перспективите за развитието страната и региона.

Първи въпрос: след като Шарон е извън политиката, отпада ли проектът му във вътрешнополитически план?

Отговорът ни безусловно е не. Освен неотдавнашните допитвания, които не показват никакво отслабване на подкрепата за новата центристка коалиция Кадима, съществува фундаментален елемент, който позволяваше да се предвиди тази стабилност - в Израел, както и в много западни демокрации, идеологическата идентичност на партиите от XX в. е изживяла времето си.

От години в проучванията на общественото мнение и в ежедневното поведение се наблюдава силно сближаване между левоцентристи и десноцентристи.

От 75-те процента израелци, които одобриха едностранното изтегляне от Газа, поне 1/3 са избиратели от средите на Ликуд.

Драматичният характер на новите парламентарни избори, произтичащи от разцепването на тази голяма дясна партия между поддръжници и противници на Шарон само кристализира едно развитие на ситуацията, започнало с изборите от 2001 г., когато победителят Шарон не смаза Партията на труда, а й отдели важно място в правителство на националното обединение, осигурило защитата на Израел срещу интифадата на джамиите от началото до края на кризата.

Това политическо обединение, което Шарон (а все пак и Перес) единствен можеше да гарантира, сега вече не се нуждае от своите бащи-основатели.

Всъщност наблюдаваме финалната фаза на отдавна започнал процес.

Доверието в новото формирование зависи от способността му да привлече значителна част от десницата - затова и и.д. премиерът Ехуд Олмерт е най-подходящият човек, който да поведе Кадима към победата.

Оттеглянето на Шарон означава също постепенно отдръпване на партньора му Шимон Перес и възход на нова управляваща класа, съставена от хора между 50 и 60-годишна възраст, живели най-вече при редуващи се правителства от различни партии и желаещи да върнат на държавата приемственост в действията и повече воля в перспектива - приемственост и воля, които постепенно се обезсилиха при досегашната с нищо неоправдана политическа нестабилност.

Втори въпрос: може ли при тези условия проектът за евакуиране на еврейските селища на Западния бряг да бъде извършен успешно?

Според нас - да. Не толкова защото консенсусът ще е лесно постижим, а по-скоро защото тази желана евакуация бързо ще се превърне в организирана военна кампания. Действително днес е изключено да видим палестинско ръководство, колкото и умерено да е то, което да е в състояние да постигне компромисно споразумение с Израел.

Да се извеждат на преден план дори толкова умерени и справедливи хора от палестинския лагер като Абу Мазен или Шари Нусаейбех ще доведе единствено до изолацията и дискредитирането им.

Поради тази причина Израел не трябва да договаря новите си граници, за разлика от срещата в Кемп Дейвид през 2001 г. Тук доминиращи ще останат проявите на радикалните палестинци и натискът на международната общност, която в по-голямата си част подкрепя арабската кауза.

Изключено е също да се организира референдум за разрешаване на евакуирането на около 80% от еврейските селища на Западния бряг. Следователно правителството ще трябва да действа самостоятелно и ще бъде подложено от израелската крайна десница и от палестинците на натиск, който вероятно ще прерасне в прояви на насилие.

В подобна драматична обстановка именно новата левоцентристка коалиция ще може да се докаже. Проточващи се преговори с арабския свят или безкрайни отлагания и увещавания на заселническото лоби могат да завършат само с разпадане на израелския политически център.

Именно защото центризмът в Израел е разумно поемане на рискове, той има шанс да постигне поне временно решение.

Ако палестинците, без да се налага да се иска съгласието им, се озоват в неразпокъсана и годна за живот територия, включваща, както малко или много обеща Олмерт, източните квартали на Ерусалим, градивният прагматизъм ще има своите шансове, особено ако израелското правителство приеме да се конфронтира със заселниците си.

Трети въпрос: може ли Олмерт да постигне мир?

Със сигурност не. Мирът ще се отлага, докато Близкият изток не застане на здрави основи. За целта са нужни поне три протичащи едновременно събития: стабилизиране на Ирак, победа на Башар Асад и прагматичните му приятели над твърдолинейното крило на режима в Сирия и маргинализиране, всъщност отстраняване, на Ахмадинеджад в Иран.

И трите цели са постижими. В този смисъл стратегията на Шарон за едностранно изтегляне може да се впише в колебливото търсене на регионална коалиция на прогреса, която да позволява постепенно умиротворяване на всяка страна една след друга и маргинализиране на крайните ислямистки сили.

Едва след този процес ще може да се обсъжда окончателно решение, което вписва новата независима палестинска територия в по-голяма структура. Дотогава Израел е осъден да действа с несравнима решителност при несигурни перспективи.