Кладенчетата на моето детство

 

Месец юни е, а навън е страшна жега, да не кажа мор, хората са се скрили.  Непрекъснато ни приканват „ не излизайте – код „жълто”- опасни горещини. И аз съм на сянка, у дома климатикът е на хлад и мислено се връщам в детството, в моето далечно детство.

Пренасям се в Рила, тичам по нейните пътеки и изведнъж кладенче, водата е студена, колкото повече пиеш ти се иска и още, и още. Навела съм се и пия до насита, пия от моите малки ръце. Качвам се „ нагоре”, по нависокото и там още едно кладенче с още по - студена вода, и още едно и още, и още.............

Кладенчетата са малки, повечето са под големи буки и водата извира от земята, сякаш иска да ти каже „ ела пий, аз съм най – важното нещо на тази земя”. Но аз съм малка и само се чудя как и откъде идва, и защо са толкова много кладенчетата. Всичко около мен е зелено, дърветата са големи и сянката под тях е дебела. Ние децата слагаме одеалото и сме щастливи, питаме се кой ги е направил тези малки кладенчета, и най – важното никои не ги руши, а даже друг е оставил менче за да може пътникът по – лесно да почине, да поседне и да пийне студена вода – най – голямото богатство, което с годините става безценно.

Няма режим, река Марица е пълна и ние се пляцикаме, в чешмите тече студена вода и никои не мисли, че ще минат 25 години и ще има режим, при който по 5-6 часа няма нито капка вода. Ще купуваме минерална вода, защото нашата не става за пиене. Аз няма да мога да заведа моите още неродени внуци в най – прекрасната Рила планина, с най –  хубавата природа и да им покажа кладенчетата от моето детство. Няма да мога, защото тях вече ги няма, а и реката е доста малка, става буйна и опасна само след дъждове, а те са толкова рядко.

С годините ние забравихме да се грижим за златото, което имаме – нашата природа и водата. В нашата земя се ражда всичко, но трябва да има вода за да продължава кръговрата, капка по капка - вир, вир по вир – язовир и хора планинари навели се да пият вода от кладенци, а не с бутилки минерална вода в ръка на излет в планината. Чешми, от които тече вода, а не подобие на вода и деца пляцикащи се в чистите води на реките ни. И тогава аз да мога с усмивка да кажа на моите още неродени внучета – засадете дърво и още едно, и още едно, за да може то да ни се отблагодари с кладенчето, от което пием вода и искаме и още, и още............