Капка по капка от Моето детство. А, Твоето?“

П�н �ниш ли, когато бяхме малки? Играехме си заедно в плитките води на селската река, а майките ни крещяха по нас, сякаш очакваха всеки момент да се удавим нарочно. Помниш ли как тичахме безспир по цял ден из селото? И как жадно пиехме вода от градинския маркуч, докато баба не гледа? А, помниш ли веднъж, когато заваля много силен дъжд и двамата излязохме навън нарочно, за да „танцуваме“ на улицата? Мама и баба сумати време се мъчеха да ни хванат, но не им се дадохме... Голяма борба беше! После, естествено, се разболяхме и трябваше да пием чай, но какъв чай беше само... Дядо го беше набрал в планината, докато пасъл овцете. Мащерка! Страшна! Сега няма такава по магазините... А, помниш ли, помниш ли, когато баба ни учеше да поливаме градината и аз взех маркуча и... Опръсках цялото пране. После баба ми се сърди цяла вечер. Ех, какво хубаво детство имахме! Пълнехме празните опаковки от „Веро“ и се пръскахме, докато не се измокрим до кости или пък докато нашите не ни видят. А, онази чешма с „най-студената вода на света“?? Лятно време само чакахме да стане, за да се къпем на нея. Сега чувам била пресъхнала, представяш ли си?! А, помниш ли сутришните капки роса, които ни правеха краката вир вода, когато потегляхме рано сутрин с дядо да изкараме козлетата на паша? Оуу, а спомняш ли си, когато отидохме за първи път на море и скачахме във водата като делфини? Беше толкова чисто, че на метри от брега виждахме малките рибки да се носят по водата. А, сега – чак не ми се говори...

Ах, колко весело беше! А, когато покорявахме Езерата и се наложи да пием вода от онова малко поточе? Сега, да ти кажа, никога не бих пил отново от него... Ако го има още, де... Вече не е така чисто и горе в планината. Знаеш, че отскачаме по някой път до Рила, Пирин. Очите ми се насълзяват като видя на над 2000 м надморска височина опаковки от най-различни напитки и храни. Нали знаеш колко прозрачно чисти бяха Седемте Рилски езера? Ето, отивам преди няколко дни и що да видя – хванали чак водорасли. И Сълзата дори, представяш ли си? А, да не ти разправям ез. Трилистника на какво миришеше... Пак ще кажеш, че се оплаквам много, но бива ли така? Не, не... Не съм съгласен!

Ех, как ми се иска и моите деца да имаха на разположение една такава чиста, свежа природа, каквато и ние имахме едно време! Какво ти едно време, говоря сякаш съм на 100 години... А, съм само на 21... Ти не би ли искал същото?

Ох, а дали помниш свежата гора и какви пикници мама ни организираше? Носехме си всичко и после се връщахме с боклуците на рамо. Ех, какви спомени! А, сега на улицата е по-чисто от гората... Не те ли натъжава това?

Най-много ми е мъчно за децата. Те няма да успеят да усетят истинската  красота на природата. На онази девствена гора и планина, на онези буйни и стръмни поточета, които извираха, не знам и аз откъде, само и само да ни освежат лицата при поход. Липсват ми даже досадните бръмбърчета, които се скътаваха в косите ни, когато лягахме изморени на земята. Помниш ли как не се страхувахме нито от болести, нито от замърсявания, да не говорим пък за край на света? Бяхме толкова безгрижни, че си късахме чушки и домати от градината на баба и ги ядяхме без да ги мием, камо ли да ги слагаме в лимонена вода, за да „им падат“ нитратите.

А, реката до нашето село скоро виждал ли си? Станала е като дъга – има всякакви цветове, но даже и децата не й се радват. Всеки може да познае опаковките от вафли или бутилките от сок.

Какво се обърка, приятелю? Тези боклуци не са избягали през нощта тайно от домовете ни без да ги усетим. Май с годините и мисленето на хората се промени, а? Не оценяваме това, което имаме. Превърнахме свободата си в свободия, от която ще страдаме не само ние, но и напълно невинните ни дечица. Защо? Като не успяхме да им подсигурим добър живот, какъвто заслужават, поне да бяхме запазили природата, че да се чувстват и те уютно у дома си, в България, а не да бягат.

Ех, важен ресурс е водата, приятелю! Отидели си тя, отиваме си и ние... Не мислиш ли?