И деята за ЕС като глобална алтернатива и контратежест на американското господство се оказа погребана, преди да се роди, казва политологът Иван Кръстев в интервю за новия брой на седмичника "Капитал".
Програмният директор на Центъра за либерални стратегии смята, че
иракската криза е била последната криза на еднополярния свят,
в който имаше една свръхсила - САЩ. Показателен в това отношение беше начинът, по който големите западни телевизии отразяваха тази криза, напомня авторитетният анализатор. Те не се интересуваха какво казва Багдад, а какво става във Вашингтон и Париж.
Сравнението с кризата, свързана с иранската ядрена програма, е драматично. Иранската криза е първата криза след края на еднополярния свят. И затова Иран не е просто фон или място на действието, а най-важният актьор в тази нова криза. В рамките на хилядата дни, които отделят началото на войната в Ирак от сегашната криза с Иран, светът се е променил почти толкова драматично, колкото в двата часа, които разтърсиха света на 11 септември 2001 г. И като резултат от тази промяна
идеи, които бяха актуални вчера, изглеждат архаични днес,
казва Кръстев.
Според него една от особеностите на края на еднополярния свят е, че той очерта границите едновременно на американската твърда сила в случая на Ирак, но и на европейската мека сила в случая на Украйна. Америка може да спечели всяка война, но не може да контролира територии. Европа има огромна сила на привличане, но само когато е готова да предложи членство в ЕС.
В последните дни на еднополярния свят отношенията между САЩ и Европа силно напомнят на отношенията между ръководствата на комунистическите партии в Източна Европа от 80-те години и техните реформаторски крила. Докато има еднопартийна система, реформаторските крила вътре в партията се мислят като единствена алтернатива, като опозицията и мнозина свързват идеята си за промяна с "вътрешната алтернатива". В момента, в който еднопартийната система свършва, опозицията се оказва друга и реформаторите откриват, че в очите на другите те са не символ на промяната, а част от системата.
Това беше европейската илюзия от последните години - те мислеха, че другите (арабският свят, Азия) виждат в Европа алтернатива на американската политика, казва Кръстев.
Това, което стана ясно и което разбраха реформаторите комунисти през 80-те години, е, че когато системата е в криза, те самите мислят себе си като алтернатива, но другите ги мислят като част от системата.
Това най-ясно може да бъде видяно в нагласите в Турция. Антиамериканизмът на Турция не я тласка към засилена проевропейска ориентация, а към нарастваща идея за национален суверенитет и за ислямска солидарност, посочва Иван Кръстев.
Според него иранската криза показа, че
все повече суверенитетът се мисли не като място в ООН, а като ядрено оръжие.
Иранското послание е, че една страна не може да бъде суверенна, ако не е ядрена. Този контекст рязко променя и европейско-американските отношения. Това, което все повече ще свързва Америка и Европа, всъщност е ядреният чадър.
Иван Кръстев смята, че промяната на нагласите в Америка и идеята, че силовата политика не е проработила, започва да сближава Европа и Америка.
Постепенно чувствителността на европейците по отношение на заплахите започва силно да се американизира. Европейците започват да възприемат дефинираната от САЩ идея за ислямския фундаментализъм и неговото оръжие - тероризма - като основен враг в глобалната война.
Така, от една страна, има силно европеизиране на американското обществено мнение от гледна точка на ролята на международните организации, едностранната употреба на сила и възможността силово да наложиш промяна. От друга страна, наблюдаваме американизиране на европейското обществено мнение по отношение на чувствителността към различните заплахи и начина, по който се дефинират те, заключава Кръстев.
Иван Кръстев е политолог, председател на управителния съвет и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато, а от 2005 г. е главен редактор на българското издание на списание Foreign Policy.
