Днес е ден като всички останали- красиво лятно утро с аромат на рози. Затаила дъх стоя на старото дървено столче в градината и се любувам на невинността на тази гледка. Утринната роса нежно гали сънените розови листа и оставя сребристи капчици вода след себе си,които миг по- късно изчезват в синия небосвод, така както се бяха появили. Вятърът, този палавник, грабва под ръка първото, докоснало се до него късче трева и заедно се залюляват в красив валс, закача с тънък пръст ранобудна пчела и тя, унесена, отвръща на повея и полита към съвършено - сините небесни дълбини.
Замаяна от магическите искри, които тази утринна картина разпиля, неусетно се понасям на пръсти по росната светло зелена морава и както, когато бях дете, се завъртам на босите си крака и като волна птица, винаги живяла за своето небе, разтварям ръцете си и се унасям в собствения си полет.
Лежейки в зеленото море, което ме обгръща цялата, си спомням онзи летен ден и малкото езерце на края на света, което ревниво бе крило водите си от тези, които не могат да оценят богатството, което пазеше то и невинната детска душа, дръзнала да наруши покоя му.
Онзи ден започна както всеки друг- утрото сънено се прозя и отвори красивите си очи, за да разкрие цялото си величие. Всички живи същества откликнаха на блясъка му и го посрещнаха с нежна усмивка. Лениво станах от леглото, грубо изгонена от игрив слънчев лъч и отворих прозореца на малкото бунгало, за да съживя мудния въздух, реещ се из стаята. Свежестта, която нахълта ме накара да се уверя, поглеждайки в огледалото, че съм напълно будна и закачливо ме подкани да се присъединя към групичка от пет човека, които се готвеха за излет.
Навлизайки в гората усетих някакво странно гъделичкащо чувство в стомаха, каквото не бях изпитвала отклакто бях дете. В онези години си мечтаех да бъда герой от детска приказка и да тичам из безкрайните полета, които се криеха в големите девствени гори, но не вярвах, че би било възможно, защото това са само фантазиите на някого живял някога, много преди аз да се родя. Но това, което виждах в този момент, в самото начало на моя туристически поход, сякаш бе извадено от една от онези измислици- снопове светлина се прокрадваха между дърветата и подчетаваха изящните форми на листата, отразяваха се във все още неизпарилите се капки роса и отскачаха на следващия зелен лист, за да превърнат и него в изкрящ диамант.
Пристъпвах притихнала и, захласната от гледката, неусетно се отделих от групата и поех в друга посока. Продължих напред изцяло отдадена на природната картина, докато не ме спря някакво сияние, което заслепяваше очите ми. Приближих се и то беше там- невинно в своята красота. Малко езерце, грижливо скрито от майката Природа, която бе разтлала върбовата си прегръдка и ревностно го пазеше от мръсните човешки ръце. Тихо седнах на един камък, разположен достатъчно далеч, за да не нарушавам вълшебния покой.
Не бяха минали повече от десет минути, откакто седях там, когато детски смях огласи идиличната картина и отекна в тишината. Малко момиченце, облечено в бяла памучна рокличка тичаше по отсрещния бряг на езерото, гонейки пъстра пеперуда. Без да обръща внимание на заобикалящата я действителност, щастлива в своята игра, нагази с малките си крачета в огледалното езерце и наруши покоя му. Изплашена забелязах, че то не беше дори метър дълбото. Сърцето ми все ощи биеше учестено, когато пред очите ми се разкри вълшебна картина- малкото дете приличаше на фея сред красивата природа. Покрито цялото в капки вода, то неуморно следваше пеперудата и разпръскваше вълшебен прашец върху всяко стръкче, което го заобикаляше.
Детската ми мечта беше станала реалност. Аз бях там, бях част от тази приказка и не позволих на сивата реалност нито за миг да надраска съвършено- изписаните редове в тази книжка. Преживяното ми позволи да оценя онова, което притежавах по право- даровете на майката Природа, но тяхната приказка не завършва красиво.
Всичко, което считаме за наша собсвеност и поставяме в графа „ даденост” в таблицата на нашия живот, се появява, съществува и изчезва в някакъв етап от нашето съществуване. То не е вечно, нито неизчерпаемо. Водата е едно от тези „неща”, които отделяме в същата тази графа, но и тя, както всичко някога съществувало, има своя край. Притежаваме едно много грозно качество- да оценяваме това, което имаме в момент, в който вече сме го изгубили безвъзвратно .
Виждайки последиците от лекомислието си полагаме неимоверни усилия да възтановим дори част от вече съществувалото, но както поставяйки парчетата от пъзел едно до друго, така че да образуват картина, накрая все ощо личат очертанията на малките частици, така и опитвайки да възвърнем дори част от „даденостите” си, оставяме следа в тях, която всеки път отваря старата рана, останала от онзи ден, в който сами сме избрали съдбата си.
