Чуваше само глухия и тъжен пукот на смачканата шума изпод стъпките си. Вървеше бавно нагоре по отдавна неизползваната пътека в гората на своето детство. Еднообразният шум на сухите листа и едва доловимият мирис на земя сякаш я упоиха и пред очите й отколешната нощна картина засия с цялата си красота.
Беше седнала в средата на кръга, а тъмната нощ наоколо се разкъсваше от белотата на царевичните обелки. Усещаше гъдела на власинките царевична коса по босите си крачета. Щурците свиреха, но тя чуваше повече гласа на леля си Дора „Самодиво, докосвал ли те е някога човек? ...Толкова си хубава и чиста в бялата си роба, че ме заслепяваш, повече от бистрия поток. Ела с мен, остави сестрите си на нощта да останат в планинския извор и последвай моето сърце. То вече е твое завинаги..". Искам да съм като тази самодива -- мислеше си Стела. Чиста и обичана, със златисти коси като царевица, с бяла ефирна роба и с големи уплашени очи, вперени в широката мъжка гръд -- там, където бие влюбеното му сърце. А любовта му е бяла и ухаеща като тази купчина от царевична шума, окъпана в среднощната роса Малките детски ръце се отпускат, клепачите й натежават, пламъкът на фенера се превръща в ярка примамлива светлина, към която босите крачета пристъпват в царството на съня. Това ли са цветовете на детството ми - бяло и златисто? Или това е цветът на водата, на любовта, на живота....
Ето, че стигна до голямата скала, там като малка сядаше на връщане от извора. Мъхът погъделичка дланта й. Вгледа се в този миниатюрен свят от прелестен и мек килим. С братовчедка й обичаха да изнася концерти, стъпили върху зеления мъх, пропит от сълзящата водна вада. Спомни си как танцуваха по кадифения мъх с тънките си крачета, обути в розовите сандали, купени от татковците им. Двете се смееха, скачаха, правеха разни пируети и преливаха от енергия и щастие. Щастието на сценичния успех. Въртяха се, въртяха се... докато пред очите им останеше само зеления цвят на тяхното безгрижно детство, обуто в розовите мокри обувки на успеха.
- Стела-а-а-а! Идвай! - сякаш още чуваше строгия глас на майка си. Край на играта, край на сценичната треска. Край на зеления влажен килим от мъх. Тичаше с все сила. Според майка й трудът сред природата възпитава едно дете и го превръща в добър човек. Влезе в първите редове на порасналите стръкове и бързо хвана големите узрели листа. Чуваше се само глухия звук от пукането на тютюневата жила. Баща й се прибра от пазар. Донесе й пакетче бонбони - виолетки. Стела грабна лакомо една виолетка. Горчивият вкус на катрана се смеси със сладостта на бонбона. Отпи голяма глътка от студената изворна вода. Ароматът изпълни душата й с покой и хармония, и сякаш горчивият вкус се скри зад теменужената пелена на сладостта от детството.
Днес, вече зряла жена, тя знаеше, че цветът на хармонията е лилав и сладък, с леко горчив привкус. Стремиш се към покоя, но когато го постигнеш, леко нагарча и ти се иска да се потопиш в бълбукащия извор сред стръмните скали в долчинката - помисли си Стела и се унесе отново в спомени...
Жегата сякаш се стелеше на гъсти къдрици във въздуха, примесен със ситния прах от събраното на големи купи сено. Днес имаха помощници - семейство с две пораснали момчета. Усещаше мириса на потните им тела, а и скритите погледи на по-високото момче. Остави ги да стоят все още върху високата купа сено и бързо грабна бутилката, за да я напълни с прясна вода. Бързаше да избяга от този цвят на страстта - прозрачен и лепкав. Вече беше в дола, огледа се и се хвърли с тънката си рокля във вира. Водата беше хладна и гладка - проникваше в най-съкровените кътчета на тялото и сърцето й. Отвори очи и през стичащите се вади вода по лицето си погледна към късчето синьо небе. Гъсти бели облаци и внезапен силен вятър носеха летен дъжд. Първите едри капки паднаха във вира и оставиха спирали от кръгове. Ярката светкавица беше последвана от силен оглушителен гръм. Стела пъргаво изскочи от водата и се заоглежда за защитено място. Тогава го видя да стои прав до къпиновия храст с букет стръкове диви ягоди. Очите му бяха пълни със смях, а устните му с искри и светкавици. Прегърна я и с шепота си я скри от лятната буря. Мирисът на дивите ягоди изпълниха всяка нейна клетка и тя си помисли, че наистина цветът на страстта е прозрачен като водата и в него се оглеждат червените капки ягоди. Целувката я накара да оглушее, ръцете му изсушиха всяка педя от мократа й рокля. Внезапно дъждът спря, така както беше започнал. Иззад облака слънчевите лъчи се протегнаха жадно към извора и двамата влюбени се оказаха почти под дъгата.
Това ли е цветът на водата, когато си влюбен - като цветът на дъгата? Или това е цветът на живота. На влюбеният в живота.
Тя стана от скалата и закрачи към върха, там където беше оставила детството си. Посрещна я огромната червеникаво златиста корона на черешовото дърво. Стори й се, че още отеква смехът на порасналите деца, накацали по всеки мокър клон като птици, с ръце препълнени от червения плод на забавлението... И с глави, пълни с надежди и мечти за успешни висини. Това ли е цветът на приятелството и познанието? Това ли е вкусът му - сочен и криещ в костилка загадката на семената?
Продължи да върви по тясната пътека. Цветната градина до лятната им вила привлече погледа й. Все още храстът от орловия нокът се увиваше около пътната врата, а по клоните му тук-там се прокрадваха нежни цветчета. До него стройните бели перуники се полюшваха и изпълваха двора с парфюма на страстта. Искаше й се да чуе отново шепота му, искаше й се да почувства как мократа й рокля става на сухи петна, там където бяха минавали дланите му. Знаеше, че ще дойде тук. Все някой ден щеше да дойде, защото първата им целувка беше под дъгата. Защото неговата страст изпи дъждовните капки от лятната й рокля. Изминали бяха много години оттогава и всеки път, когато я видеше под небето, сякаш чуваше ударите на сърцето му до гърдите си. Вчера разбра, че се е върнал, след като отдавна всеки беше тръгнал по своя път към откриването на света. И сега чакаше. Заръмя ситен тих дъжд и цветовете наоколо станаха по-ярки.
Ясен шум от стъпки по пътеката накараха сърцето й да затупти ускорено. Не бързаше да се обърне. Усещаше, че в тази ранна есен на мъдростта и покоя, тишината ще трябва да се разкъсва бавно и сигурно. Чу гласа му - Цветовете на детството са най-ярки и незабравими. Никоя друга целувка не ми напомни вкуса на виолетките , освен онази с теб сред летния дъжд. Никога повече не потънах така, както тогава, в теменужения цвят на устните и сърцето ти, в зелените дебри на ентусиазма ти, в розовия дъх на душата ти, в шума на царевичните обелки, премесени с шепота на приказката за самодивата в бяло. Разбрах, че моята самодива си ти, знаех го още щом те видях да излизаш от планинския вир и роклята ти сякаш беше изтъкана от вода.
- Искаш ли да споделиш цветовете на живота ми, белязан от светкавицата на онази лятна буря? Ще вземеш ли дивите ягоди отново от моите шепи.
Той най-сетне се беше върнал. Висок, колкото дъгата, силен, колкото потока в дола, и с очи, в които се оглеждаше есенното небе. Белите перуники се поклащаха от вятъра, а дъждовните капчици падаха от цветовете им и сякаш казваха - Да, да, да....
Та нали всичко е живо благодарение на водата - а цветовете на дъгата се виждат всеки ден само ако си влюбен.
