П есимистът казал много е зле, по-зле от това не може да стане, оптимистът казал може, можеееее. Така стоят нещата и с участието на България на олимпийските игри през последните 20 години. В Пекин страната ни надмина и най-песимистичните прогнози.
На китайската олимпиада имаше общо 72-ма български състезатели с 54 квоти. Толкова е била делегацията ни и през далечната 1964 г. в Токио, когато обаче българите се връщат с двойно повече медали от сега - 11.
С всяка следваща олимпиада след Сеул (1988 г., когато на олимпиадата има 186 българи) броят на българските олимпийци се стопява средно с по 25. Броят на медалите също пада.
Най-много отличия (ако не броим бойкотираната олимпиада в Москва през 1980 г.) получихме в Сеул (35 броя), където България стана шеста сила по медали в света.
Защо се случва така? Изглежда,много хора знаят, включително Весела Лечева, председател на Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС). "Обяснявам си го най-вече с разпада на системата и организацията, която съществуваше в миналото", казва Лечева в интервю пред "Дневник".
Това, което се случва с българския спорт на олимпиада в Пекин,беше предсказуемо. Разпадът стана бавно и равномерно. Дължи се на силно зависимото от държавата финансиране. Последното е достатъчна предпоставка за лошо управление на спортните структури, неадекватно инвестиране на парите, корупция.
Просто продуктът спорт не се разви така, че да оцелее в пазарна среда.
Липса на пари, липса на съоръжения и много допинг скандали са най-честите оправдания за слабите резултати. Така ли е обаче наистина?
Инвестиции в медали
По данни на ДАМС бюджетът на България за подготовка за олимпиадата е малко повече от този на Австрия.
Великобритания е похарчила 265 милиона паунда (334 млн. евро) за четирите години, каза за "Капитал" Ник Харис от "Индипендънт": "Средно един олимпиец получава по 15 хиляди паунда (18 хил. евро) стипендия за година, за да е професионалист. Парите са от националната лотария, която започна да ги дава след игрите в Атланта `96, където Великобритания взима един златен медал.
Резултатите не закъсняват. В Сидни титлите са 11, в Атина - 9, и сега целта е 20 златни медала."
Олимпийците от Германия имат 83 милиона евро от държавата на година плюс 25 милиона евро на година от армията, която държи на щат 700 души, обясни Рони Блашке от "Берлинер цайтунг": "В момента върви дискусия какво да се прави, защото това са много разходи за армията."
Полша има в Пекин 164 спортисти, в които е инвестирала 200 млн. полски злоти (60 млн. евро) за 4 години.
Без пари няма зрелища
"Да се знае, че любов и спорт стават само с пари! Ако някой друг каже, че не е така, значи е глупак", така разсъждава бившият спортен директор на БОК Павел Щърбанов. Той е още бивш колоездач, бивш секретар на българската федерация по ски, участник и в двете кандидатури на София за домакин на олимпийски игри и близък до Иван Славков.
Може би Щърбанов има своите аргументи, но от тях не става ясно колко пари биха били достатъчни за добър спорт. От последната олимпиада досега държавата е отделяла (предимно през спортния тотализатор) средно по 10 млн. лв. годишно (или 40 милиона за цялата олимпийска подготовка). Тези пари са били изхарчени за близо стотина спортисти плюс съпътстващите ги екипи от треньори и лекари.
Срещу това България получи 5 (пет) медала - 1 златен, 1 сребърен и 3 бронзови. Парите не изглеждат малко, особено като се има предвид социалистическото наследство от работещи структури и добра история.
"Държавата не помага за създаването на шампиони", твърди и треньорът по лека атлетика Георги Димитров, който е един от най-видните агитатори за по-голямо финансиране.
Когато обаче се погледне неговото досие, се вижда, че при него допинг скандалите са повече от успехите. Само през миналата година три от състезателките му бяха уличени за допинг - Венелина Венева (скок височина), Ваня Стамболова (200 и 400 м) и Теодора Коларова (800 м).
В България федерацията по вдигане на тежести е една от най-щедро финансираните от ДАМС. За последните четири години тя е получила близо 4.8 млн. лв. за олимпийска подготовка на 11 състезатели. По този показател щангистите се нареждат на трето място след лекоатлетите с около 6 млн. и борците с 5.5 млн. лв.
Резултати обаче няма - всички български национали не участваха в олимпиадата, защото участваха в колективен допинг скандал. Леката атлетика поне записа един финал и само един допинг скандал, а борбата донесе цели четири медала.
Парите, независимо дали са достатъчно, се управляват нелогично и непрозрачно. Досега беше заложен принципът, че олимпийското финансиране зависи от класирането на спортистите на световно първенство и на олимпийски игри.
Залагат се някакви прогнозни резултати и после се отчитат. Всяка федерация се надява неин спортист да спечели медал, за да си осигури финансирането, независимо че този състезател може да се откаже от спорта и да не участва в следващия олимпийски цикъл.
Освен това средствата от тотализатора и от държавния бюджет се разпределят за всички федерации, които са получили лиценз. Държавната политика не разграничава масови спортове като баскетбол, волейбол, футбол, тенис, а ги различава по успеваемост на състезания и налива пари във федерациите.
Как се изразходват парите в самите федерации също е неизвестно. Треньорите, които са крайните получатели на средствата, никога не признават точно за какво и как са ги изразходвали.
Пари за спорт може и да няма в изобилие, но в предолимпийска година мотоциклетизмът беше спортът, който получи (от бюджетния излишък) най-голяма сума от държавата, при това без да има отношение към игрите в Пекин.
Шампиони по допинг
Ако олимпиада в Пекин беше за брой допингирани спортисти, България щеше да я спечели с 14 медала. В навечерието на игрите сметката откриха 11 щангисти - осем мъже и три жени, от които трябваше да се попълни съставът за игрите.
Малко по-рано състезателка по спортна стрелба Антоанета Бонева беше уличена от Международната федерация по стрелба в употребата на кокаин.
През същата тази допинг седмица стана ясно, че френска лаборатория е хванала високо съдържание на синтетичната версия на тестостерон при колоездача Радослав Константинов още на 19 юли 2007 г. Той дори не се е явил при анализа на Б-пробата.
Ден преди да отлети за Пекин, с положителна проба загази и най-добрата българска атлетка Даниела Йорданова, която се състезава в бягането на 1500 метра. В организма й беше открито ниво на тестостерон, надвишаващо значително допустимото дори и при мъжете.
Аз поемам вината, заяви официално нейният треньор Димитър Василев: "За медикаментозното възстановяване на състезателката ми винаги съм се съветвал с компетентни медицински лица. В последните две години правех всичко възможно да купувам медикаменти за Даниела от световно признати фирми.
През пролетта на тази година обаче се случи така, че купих инцидентно медикаменти от Гърция и Турция. За да предпазя Даниела от приемане на замърсени добавки, се опитах да изследвам всички тези медикаменти."
Въпреки че сама по себе си хипотезата, че на пазара има "замърсени" лекарства (които странно неравномерно попадат при българските състезатели), звучи прекалено.
Всъщност думите на Димитър Василев маркират съществуващ проблем - в България няма лаборатория, която може да изследва подобни медикаменти и хранителни добавки.
За това алармира бившия зам.-ръководител на Върховната административна прокуратура Цони Цонев. Преди повече от година и половина той инициира проверка на предлаганите на пазара спортни лекарства и добавки: "Оказа се, че няма лаборатория, която да каже има или не забранени или опасни вещества в тях", каза той за "Капитал" навремето.
Камен Плочев, председател на антидопинговата комисия, коментира: "Не можe да се изследва всяко хапче, което приемат състезателите. Преди време към допинг центъра имаше аптека, от която доставяхме хранителните добавки на отборитe. После треньорите ревнаха - дайте ни парите, ние ще си ги купуваме.
Щангистите имат 300 000 лв. за медикаменти. Купуват евтина стока. Затова ги хванаха с онзи бианаболен стероид метадиенон, който струва 50 стотинки", разказва още той.
Този допинг скандал можеше и да не се случи, ако в България се прилага централизираният метод на подготовка на целия олимпийски тим, каквато е вече практиката на водещите спортни нации, коментира за "Капитал" Славчо Тепавичаров.
Той е координирал олимпийската подготовка на българския тим на 10 олимпиади, включително и в Пекин. "Всички тук се затварят да тренират по села и паланки и какво се прави на лагерите само те си знаят", допълни Тепавичаров.
База от 60-те
Добър спорт се прави в модерно оборудвани съоръжения, каквито в България няма. Условията, при които се готвят състезателите, сравнени с тези на конкурентите им, наистина са плачевни.
"Базата е в трагично състояние. Оръжието, с което се състезаваме, е старо и негодно. Като цяло политиката на държавата спрямо спорта е грешна", заявява публично Таньо Киряков.
"Аз се подготвям на езеро, а пък това в Пекин беше канал и разликата е огромна", оплака се Румяна Нейкова след Пекин, но пропусна да обясни защо не е тренирала на гребния канал в Пловдив. Нейният съпруг и треньор разказа как базата, на която тренират в Ковачевци, мухлясва и се руши, защото няма пари за ремонт.
Подобна осакатена база, която не се отоплява, която е почти непригодна за спорт, е приютила атлетите като скитници и клошари, жалва се навсякъде Георги Димитров:
"В зала "Фестивална" се чупят крака и се разболяваш, когато тренираш една седмица през зимата. Белмекен е луксозна хижа. Там, ако се прави ремонт, то е в легловата база. Хвърлят се милиони за нищо.
На Белмекен луксът е излишен. А там толкова пари се дадоха за 15 години, че стените можеха вече да са от злато. Там е важно само да е топло. А не всеки да си носи печки по стаите и да горят бушоните."
За капак България има волейбол на световно ниво и само една зала във Варна.
Парадоксалното е, че значителна част от парите, които се отпускат за федерациите, отиват точно за наеми на зали, влизащи в капитала на държавното търговско дружество "Национална спортна база" (НСБ), и подпомагат изпълнението на неговия бизнес план.
На практика се получава така, че държавата превърта едни и същи пари, идващи от тотализатора (откъдето идват по-голямата част от средствата за спорт), като с част от тях осигурява дейността на НСБ.
Казусът с поддръжката и експлоатацията на базата някак си е оставен настрани от държавниците. Към днешна дата спортните съоръжения в страната са над 1800. През последните три десетилетия държавата не е построила почти нищо ново. На някои обекти се сменя статута, за да бъдат подарени или продадени, каквато съдба имаше столичната зала "Универсиада".
Неотдавна финансовият министър Пламен Орешарски поиска държавата да се оттегли от стопанисването на спортните бази, като го прехвърли на частния сектор.
Държавните бази обаче остават за елитна подготовка, уточнява Лечева: "Определихме списък от 14 национални обекта за учебно-тренировъчен процес и в тях държавата трябва да инвестира, за да имат добър стандарт. Останалите бази, извън ведомствените, трябва да бъдат предоставени на общините."
Според нея законът за спорта дава възможност спортните организации да управляват тези обекти за дълъг период. "Видя се, че смесването на функциите в националните бази - на предоставяне на граждански услуги заедно с елитна подготовка, води до нулев резултат.
Най-популярният пример е този - плувците вече няма да тренират заедно с плажуващите. Или - спокойствието на националите ни няма да бъде нарушавано от сватби в ресторанта на "Диана"...", допълни още Весела Лечева. Според нея, всяка година Министерският съвет трябва да предлага сума за издръжка на тези бази и те вече няма да се ползват от частни фирми, които развиват търговска дейност."
Нормално ли е сега държавата да направи нещо с материалната база, след като вече имаме олимпийска шампионка? Въпросът беше към Румяна Нейкова:
"В нормалните държави е нормално, в България - не знам. Надявам се. Ако не се направи за мен, да е поне за младите състезатели. Ако за тях не се направи нещо, няма да има състезатели. На олимпиадата спортистите като мен, Данчо, Мария, (бел. ред. - Йордан Йовчев и Мария Гроздева), тези, които сме набор от 1973-а докъм 1975-1976-а, се борихме да докажем себе си и да вземем нещо, от което сме били ощетени в годините.
Но за младото поколение трябва да се помисли. В момента България няма какво да предложи на своите спортисти, за да ги запали да тренират, което е най-жалкото."
Нейкова е абсолютно права да съжалява. Защото от всичко казано дотук излиза, че макар и не перфектни, условия за професионален спорт в България има. Има и пари, има и треньори.
Няма само това, което липсва и в останалите структури на държавата - качествено управление и ново поколение от професионални, отдадени на кауза хора.
