'Как пуснахме бомбите над Хирошима и Нагасаки...'

Д окато гледах отново същия прахоляк и атомната гъба, която растеше над града, сержант Реймонд Галахър взе да крещи: "Бомбата ще удари самолета!"

Тогава може би наистина е изглеждало така - сякаш облакът ще ни погълне. Определено ни разтресе по-силно, усетихме три доста силни ударни вълни.

Около седмица дни по-късно Тибетс и аз отлетяхме с транспортен самолет "С-54" за Нагасаки да закараме лекари и други цивилни.

Видях хора, които ни гледаха през прозорците си. В очите им имаше много омраза, но също така усетих, че са доволни, дето е дошъл краят на войната.

Поразходих се до някаква болница, издигната на едно възвишение. Отпред просеше милостиня един бедняк - стори ми се, че все още кърви, а дрехите му бяха станали на парцали. Дожаля ми за него.

Вътре видях един силует, буквално отпечатан на стената - явно човекът е бил край нея в мига на взрива. Дотогава изобщо не си давах сметка, че една бомба може да стори нещо подобно.

Не спирах да мисля за това и да се надявам, че никога, наистина никога няма да се наложи да използваме отново нещо такова.

Японски пилот, обучен за жива торпила (камишио, подводния вариант на пилотите камикадзе) в месеците преди Хирошима и Нагасаки. Впоследствие е живял в САЩ. Пожелал да остане анонимен:

Бях на 15, когато през декември 1943 г., започнах обучението си за пилот във военноморските сили (ВМС).

След шестмесечно обучение командирът ни обясни, че японските имперски ВМС са взели решение да прилагат "специална тактика" и попита има ли доброволци.

Условието беше: 1. Да са над 18-годишни, и 2. Да не са първородното дете в семейството си.

Раздадоха ни бели листчета, върху които онези, които не желаеха или не изпълняваха условията, трябваше да отбележат "Х" под подписа си.

Знакът за тези, които не изгаряха от желание да го направят, но все пак биха отишли, ако се наложи, беше едно кръгче, а за доброволците - две кръгчета.

Аз скрих истинската си възраст, драснах две кръгчета и се подписах. Бях одобрен.

Изпратиха ни в Нагасаки и в спокойните води на залива Шимабара ни обучиха как да маневрираме мощни моторници, чието предназначение бе да бъдат натоварени с експлозиви и да атакуват вражеските кораби, щом доближаваха брега.

През януари 1945 г. ни преместиха в специалната тактическа военна база Никари, недалеч от малко рибарско селище. Там бе седалището на "кайтен" (kaiten) - едноместните подводници за самоубийствени нападения.

Там се обучих да управлявам кайтен... Името означаваше "Да обърнеш хода на съдбата", а самият съд представляваше модифицирано торпедо, дълго 12 метра и 1,20 м в диаметър в най-широката си част, по средата, където беше контролният пулт.

Бойната му глава съдържаше тон и половина тротил, достатъчни да потопят всеки тогавашен кораб.

... Нямаше начин да се измъкнеш оттам - дори да успее, никой не би оцелял. Обучението ми имаше една цел: смърт. Животът ми обаче имаше смисъл, защото пред мен беше ясна и незабавна цел.

Все пак обаче смъртта ме изпълваше със страх. Молех се на боговете на предците ми да ми дадат кураж да посрещна смъртта...

На 9 август атомната бомба се взриви на около 80 км от базата ми. Първоначално нямахме представа какво е причинило този страшен тътен.

Отказвахме да приемем факта, че Япония едва удържа фронта и се върнахме към обичайните си задачи, като се опитвахме да забравим за експлозията.

На 14 август Япония капитулира. Часове след като разформироваха нашата част, пътувах с влака към къщи - без да съм си представял някога, че ще измина отново този път жив.

Бях прекарал осем месеца с моите другари, но сега всички те вече бяха отпътували. Животът ми се струваше изпразнен от съдържание.

Ако войната беше продължила малко по-дълго, моите тленни останки, приготвени предварително - нокти от ръцете и краката плюс кичури коса - щяха да бъдат изпратени на семейството ми в бяла дървена кутийка...