П риемам всяка есен като началото на нова година. Нов активен сезон - творчески, работен и в чисто човешки план. Някога си мислех, че е логично повечето любовни истории да започват през лятото или (както при мен) - през есента. Нали е хубаво да има, с кого да се топлим през зимата?
Сега почтеността към себе си заема първото място. А щом си почтен и не се лъжеш - имаш шансове, имаш цялото време пред себе си! Какво да го правим това време? Често чуваме, че е полезно да запишем мислите и желанията си. Да ги изречем. Дори да ги оформим в кратък списък, който всъщност е удобна илюстрация и добра заявка за действие. Защо ни е да пишем “черно на бяло”, че настоящата любов…вече не прилича на любов? Това ще промени ли усещанията? Ще предприемем ли нещо?
- Да. Защото написаното е обещание към себе си.
- Да се опитам да подредя мислите си.
- Да се опитам да подредя обещанията към себе си.
- Да правя повече любов.
- Да приключа с лекота и благодарност настоящата.
- Да плувам.
- Да се движа и спортувам по някакъв начин, всеки ден.
- Да не се занимавам с идиоти.
- Да поставям граници на хората, които се опитват да скачат по главата ми.
- Да ям по-малко, но да не ми става лошо:;)
- Да излизам повече с приятели, колкото и да ми е уморено.
- Да виждам по-често есенна София на здрачаване.
- Да говоря по-малко, но да казвам ясно: “Не”.
- Да се наслаждавам на времето.
- И на тялото си.
- И на часовете в тишина.
- Да видя поне 5 изключително красиви места в България до средата на ноември (ако не го напиша, ще се отметна).
- Да правя преходи и да поемам количества гледки, които крещят от красота. И спират дъха (вярно е).
- Да заявявам ясно, когато ми се занимава с още нещо - за удоволствие, за пари, или вдъхновение (малко са врачките).
- Да не влизам разпалено в спорове, когато “таванът” на човека отсреща е нисък.
- Да “сваля” текста от статиите на дядо ми - редактор на вестник “Младежко знаме”(орган на младежкия земеделски съюз). Бил е редактор от 23-годишна възраст, а прочитът му за събитията от 1929-та година насам е удивителен и прави жалки съвременните политически внушения.
- Да боядисам в бяло вратите и стените на първия етаж .
- Да “изчистя” цветовете у нас, за да дам основа на истинската палитра - картините, грамофона и нещата с лична история.
- Да се погрижа родените бебета от кампанията ни “Повече българчета за България” да получат обещаната грижа (стиковам с клиники).
- Да купя скъпата антикварна френска лампа (Maison Le Dauphin) за четене на майка ми.
- Да започна редовно да посещавам онзи кинезитерапевт - заради прешлените, преди да се превърна в Робокоп.
- Да си избеля зъбите.
- Да пия червено вино.
- Да имам неделя в Рим. И след обиколките по площадите и Trastévere - време за почивка в #мореотчаршафи ☀️
- А после да си занеса Рим у дома.
Защото “вкъщи” е наистина специална дума.
А есента е…неделя!
Неделя в Рим🧡
Есента е и сезон, в който насищаме клетките си със здраве, енергия и емоционален заряд! Движим се в синхрон с природата и всеки се докосва до нужното - храна, чист въздух или…естетика.
Има едно особено щастливо състояние, за което близките ми знаят, че е безценно 🙂
Изчиства натрупани огорчения, умора, подрежда ме така, че се усещам лека и в хармония. И достатъчно устойчива за всичко, което предстои! Като например сбъднатите молитви и вярата, че щом имам това, значи и есента, и зимата и...до другата година по това време ще съм цяла!
Огромен празен басейн(с минерална вода), в който плувам сама, на свечеряване. Върховете на боровете и елхичките. Облаците.
Забравям, че полагам усилия да се движа. Плувам по гръб и гледам небето, не спирам. Ставам част от всичкото.
Малките промени, които ни вдъхновяват в началото на есента са лични и различни за всекиго. Но важни като насъщния. Върнах се в бележките си години назад и открих, че в някои от най-трудните ми за оцеляване житейски периоди съм правила точно това - писала съм, с кое съм се справила и кое предстои. Подредба, която включва емоционални промени и…покупка на нов телефон. Списък - логичен и разбираем лично за мен. И с толкова кураж!
Какво имаме и тази година? Културни събития, фестивали на всякаква тема (открих фестивал на чесъна!), уютни планове за музика, тикви, канела и топлина. Розите, които цъфтят за последно, а листата на дърветата падат около тях.
Часове, които да отделим, за да прегледаме местните и световни събития без “украсата” на анализатори и медийни експерти. За да осмислим, как се движи реалността. И да решим честно и трезво, къде ни харесва да е нашето място в нея. И как да участваме в собственият си живот.
Преди човечеството да се е избило окончателно - да си дадем шанс…
И тази есен.
