З авладяващото изпълнение на Ана Маняни в шедьовъра „Рим, отворен град“, който тази година навършва 80 години, остава една от най-забележителните роли в историята на киното – роля, превърнала я в символ на италианския талант и дух, пише ВВС.
Ако попитате случаен човек извън Италия да назове легендарна италианска актриса, най-често ще чуете името София Лорен, а не Ана Маняни. И все пак Маняни е сред най-великите. Тя печели „Оскар“ за най-добра актриса за ролята си в „Татуировката на розата“ (1955) – първата италианка, удостоена с тази награда. Марлон Брандо признава, че се е страхувал от нея. Мерил Стрийп я нарича „богиня“. „Ню Йорк Таймс“ я описва като „превъзходна“ и „тигрицата на италианския екран“. И все пак, мнозина днес вече не помнят „безспорната кралица на италианското кино“.
- Филм, заснет сред руини
Маняни е в центъра на филма на Роберто Роселини „Рим, отворен град“ (1945) – повратен момент в историята на киното. 80-годишнината му е повод да се върнем към въпроса защо паметта за нея избледнява. Заснет през януари 1945 г. сред руините на Втората световна война, филмът разказва за „дългата зима“ на нацистката окупация в Рим – между есента на 1943 и пролетта на 1944 г.
„Роселини използваше парчета изтекъл филм, крадеше електрически контакти от американците, снимаше в мазета и на места без разрешителни. И… създаде шедьовър“, казва филмовият историк Флавио Де Бернардинис пред BBC.
Историята е вдъхновена от истински съдби на свещеници, екзекутирани от нацистите, и написана в съавторство със Серджо Амидей, Алберто Консилио и младия Федерико Фелини. „Рим, отворен град“ е не само кино, а и политически акт – картина за ужасите на окупацията и смелостта на обикновените хора.
„Целта беше да се покаже една добра Италия – не фашистката, не колониалистическата. Страна на обикновените добри хора“, обяснява Катерина ди Капалбо, автор на книга за филма.
По онова време Мусолини и Хитлер все още са живи. Когато свещеникът във филма пита: „А ако се върнат?“, това не е просто реплика, а реална тревога, споделяна от целия снимачен екип.
- Историята на истинска жена
Пина (Маняни) е моралният център на първата половина от филма – вдовица в напреднала бременност, влюбена в партизанин, с когото планира да се омъжи на следващия ден. Тя е бедна, но щедра; необразована, но проницателна; справедлива, без да бъде праведна. Жената, изиграна от Маняни, е представена с топлина и реализъм, рядко срещани тогава – а и днес.
„След години на кино, където всичко беше фалшиво, перфектно, красиво, това беше историята на истинска жена, не на дива, а на някого, който можеше да бъде всеки“, казва Оливия Маняни, внучка на Ана, израснала в дом, където „Оскарът стоеше на рафта редом до писма от Бет Дейвис и Жан Кокто“.
- Емблематичното изпълнение
През 1945 г. Ана Маняни вече е успешна 37-годишна театрална актриса, но без главни филмови роли. „Не била смятана за фотогенична – нямала малко носле и сини очи“, спомня си внучката ѝ. Първият ѝ съпруг, режисьорът Гофредо Алесандрини, също не вярвал, че тя има „лице за кино“.
Слуховете за „екзотичния ѝ произход“ се дължали на смолисточерната ѝ коса и огнените очи. Твърдяло се, че е египтянка – мит, който самата Маняни понякога насърчавала. Истината е друга: тя е родена в Порта Пиа, в сърцето на Рим, и никога не е познавала баща си. Майка ѝ заминава за Египет, оставяйки я в Италия – празнота, която Ана превръща в изкуство.
„Не се родих актриса – реших да стана такава още в люлката си, между една сълза в повече и една ласка в по-малко. Цял живот крещях с всичко, което имах, за тази сълза, молех се за тази ласка“, пише Маняни по-късно.
Когато Роселини я избира за ролята, тя вече е позната като вариететна актриса и стендъп комик. „Публиката тогава беше сурова. Хвърляха мъртви котки по слабите актьори – не метафорично, а наистина“, разказва Де Бернардинис. Именно тази директна връзка с публиката оформя стила ѝ: непосредствен, честен, без преструвки.
- Сцена, останала във вечността
„С Роселини не се репетираше“, казва Маняни през 1970 г. за култовата сцена, в която Пина тича след нацисткия камион и е застреляна в гърба. „Излязох през тази врата и… бях пренесена обратно във времето. Вече не бях себе си, бях героинята.“
По-малко от година по-рано истинска жена – Тереза Гулаче, бременна майка на пет деца – е била застреляна в Рим от нацист, след като махнала на пленения си съпруг. Във филма Франческо вика „Тереза“ в нейна памет.
Тази сцена, съчетана с личната болка на Маняни (синът ѝ тогава страдал от полиомиелит), придава на изпълнението автентична сила, която рядко се вижда на екран.
- Между легенда и забрава
И въпреки че „Рим, отворен град“ става най-касовият филм в Италия за 1945 г. и първият неамерикански филм, донесъл над 1 милион долара в САЩ, Маняни остава „трудна“ за възприемане. За разлика от бляскавите и мечтателни образи на София Лорен или Джина Лолобриджида, Ана е сурова, реална, непримирима.
„Тя мразеше конвенциите, беше свободна – изключително свободна“, казва внучката ѝ Оливия. А римската актриса Лилиана Фиорели добавя: „Самият факт, че е съществувала, без да се поддава на компромиси, е важен за всяко момиче, избрало актьорството.“
Може би Ана Маняни трудно се вписва в „музейните рамки“ на италианската култура. „Италия се превърна в музей, но Маняни е жива. Не можеш да я пресъздадеш или да я поставиш в рамка“, казва Де Бернардинис.
Как тогава да я помним? „Просто гледайте нейните филми“, съветва Оливия Маняни.
