Н а 29 май през 1453 г. Новият Рим – величественият Константинопол, сърцето на Източната римска империя (Византия) – пада под ударите на младостта и желязната воля на османските турци, предвождани от султан Мехмед II. Зад гърба си Златният рог остави 1100 години история, култура и блясък, за да отстъпи място на една нова, непозната и застрашителна за тогавашна Европа ера.
Предизвестеният край на една хилядолетна икона
Константинопол през пролетта на 1453 г. вече не е онази могъща имперска столица, която някога е диктувала волята си от Дунав до Ефрат. Разкъсвана от вътрешни интриги, икономически колапс и фаталното плячкосване от Кръстоносците през 1204 г., Византия е заприличала на призрак.
Империята се е свила почти изцяло до пределите на собствените си градски стени. Но какви стени само! Теодосиевите стени, които в продължение на хилядолетие са отблъсквали хуни, авари, перси, араби и българи, все още са изглеждали непобедими.
Срещу тази застаряваща икона се изправя едва 21-годишният султан Мехмед II. Млад, амбициозен до безумие, високообразован и обсебен от идеята да заеме място в историята, той знае, че докато Константинопол съществува като християнски анклав в средата на османските владения, неговата държава никога няма да бъде сигурна. За Мехмед градът не е просто плячка – той е титлата „Кайзер-и Рум“ (Римски император), която той възнамерява да извоюва с огън и кръв.
Сблъсъкът на волите и гигантските оръдия на Урбан
Обсадата започва в началото на април и бързо се превръща в технологичен сблъсък на епохите. Мехмед II води със себе си нещо, което светът не е виждал в такъв мащаб – чудовищната артилерия на унгарския леяр Урбан. Огромните бронзови оръдия, изстрелващи каменни гюлета с тегло над 500 килограма, започват ден след ден да разтърсват древните стени. Звукът от техните изстрели, според хроникьорите, е карал земята да трепери, а бременните жени в града да помятат от ужас.
Вътре, зад оредяващите укрепления, последният византийски император Константин XI Палеолог разполага с едва 8000 бойци – трагично малко срещу близо 80-хилядната османска армия. Половината от защитниците дори не са гърци, а генуезки и венециански наемници, водени от легендарния кондотиер Джовани Джустиниани Лонго. Християнска Европа, раздирана от собствените си крамоли и религиозни разцепления след Великата схизма, оставя Константинопол да кърви сам. Помощ така и не пристига.
Драмата достига своя апогей, когато Мехмед извършва невиждан логистичен подвиг – прекарва по суша над 70 от своите кораби през хълмовете на Галата директно във водите на Златния рог, заобикаляйки масивната желязна верига, блокираща залива. Защитниците се събуждат и виждат вражеските флагове под прозорците си. Психологическият удар е съкрушителен.
Черният вторник и отворената врата Керкопорта
В нощта срещу 29 май градът знае, че краят е близо. В катедралата „Света София“ се провежда последната съвместна литургия – православни и католици, забравили вековните си догматични спорове, се молят заедно за спасение. Императорът се прощава със своите поданици не като владетел, а като равен с равни, готов да умре за своята вяра и родина.
Решаващият щурм започва преди изгрев слънце. Вълна след вълна от еничари и башибозуци засипват рововете и щурмуват пробивите в стените. Защитниците се борят с отчаянието на обречени. Но тогава съдбата се намесва с жестока ирония. Според легендите, малка и недобре затворена врата в укрепленията, наречена Керкопорта, позволява на първата група османски бойци да проникнат в тила на отбраната. Почти едновременно с това Джустиниани Лонго е тежко ранен и евакуиран от бойното поле, което предизвиква паника сред наемниците.
Линията се пречупва. Константин XI Палеолог, виждайки, че всичко е загубено, сваля имперските си инсигнии и пурпурната мантия, за да не бъде разпознат, и се хвърля в най-гъстата битка като обикновен войник. Тялото му така и не е намерено, раждайки легендата за „Вкочанената легенда“ – императора, който спи под Земята и ще се върне, за да възкреси Новия Рим.
Денят, в който Европа се събуди в нов свят
След обяд на 29 май Мехмед II влиза триумфално през Златната порта. Той се отправя директно към „Света София“ – най-големия храм на християнството. Поразен от красотата на мозайките, султанът спира един от своите войници, който се опитва да руши мраморния под, и нарежда сградата незабавно да бъде превърната в джамия. Започват тридневни грабежи, хиляди са пленени и продадени в робство, а библиотеките с безценни антични ръкописи са опожарени или разграбени.
Падането на Константинопол не е просто военна победа. То е геополитически трус, чиито вторични трусове усещаме и днес. Коприненият път към Азия е прекъснат, което принуждава европейските мореплаватели да търсят нови маршрути по море – събитие, което пряко води до откриването на Америка от Колумб няколко десетилетия по-късно. Бягащите от града византийски учени носят със себе си древни гръцки и римски текстове в Италия, запалвайки искрата на Ренесанса.
Ето най-известните и красиви легенди от онези драматични дни
Легендата за Мраморния император (Мармароменис Василиас)
Това е може би най-устойчивият и дълбок мит, който поддържа духа на гърците през вековете на османско владичество. Тъй като тялото на последния император, Константин XI Палеолог, така и не е намерено официално и идентифицирано след финалния щурм на 29 май, народното въображение отказва да го погребе.
Според легендата, в момента, в който османските войници нахлуват през пробива в стените и обграждат ранения император, от небето се спуска ангел Господен. Той грабва Константин, спасява го от ятаганите на врага и го отнася в тайна пещера под Златната порта (Златните врата) на града. Там ангелът го приспива и го превръща в мраморна статуя.
Митът разказва, че Мраморният император ще спи в пещерата, докато християните не станат отново достойни да си върнат града. Тогава ангелът ще слезе отново, ще вдъхне живот на Константин, ще му връчи меча и той ще поведе армията си, за да прогони нашествениците чак до „Червената ябълка“ (символична далечна земя в гръцкия фолклор). Интересен исторически факт е, че османските султани са приемали тази легенда съвсем сериозно – по-късно Мехмед II заповядва Златната порта да бъде зазидана с тухли, за да се предотврати всякакво символично „завръщане“.
Тайната литургия и Свещената трапеза на „Света София“
Друга пленителна легенда е свързана с последната литургия в патриаршеската катедрала „Света София“. Според преданието, когато еничарите разбиват масивните порти на храма и нахлуват вътре с извадени оръжия, свещеникът, който в същия момент държи Светите дарове (хляба и виното за причастие), не трепва.
Стенописите и стените на олтара внезапно се разтварят пред него. Свещеникът влиза вътре заедно с потира, а стената се затваря зад гърба му пред смаяните погледи на нашествениците. Според мита, той е останал в капан там, в своеобразно безвремие, където продължава да чете молитвата си. Легендата твърди, че в деня, в който „Света София“ отново стане християнски храм, стената ще се разтвори, свещеникът ще излезе и ще довърши прекъснатата преди векове литургия.
Свързан с това е и митът за Свещената златна трапеза (олтара) на катедралата. За да я спасят от оскверняване, византийците я качват на кораб, който да я отнесе във Венеция. По пътя обаче корабът потъва в Мраморно море. Легендата разказва, че на мястото, където лежи златният олтар, морето винаги е спокойно като огледало и водата ухае на тамян, независимо колко силна е бурята наоколо.
Рибите на монаха, които оживяват
Тази история се ражда в самия ден на падането на града – 29 май. Един монах от манастира „Балъклъ“ (извън градските стени) стоял край малък извор и пържел риба в тиган. В този момент при него дотичал отчаян пратеник, който извикал: „Градът падна! Турците превзеха Константинопол!“. Монахът, вярвайки в божествената закрила над Новия Рим, се изсмял и казал: „Ще повярвам, че градът е паднал, само ако тези полуизпържени риби в тигана ми скочат обратно във водата и оживеят!“.
Преди да довърши изречението си, рибите в тигана се размърдали, скочили в извора и заплували. Местните жители твърдят, че в този манастирски извор и до днес плуват риби, които от едната страна са тъмни, а от другата имат по-светъл, червеникав оттенък – сякаш наистина са били опържени само от едната страна.
Пророчеството за Кървавата луна и знаменията на обречеността
През май 1453 г. природата сякаш сама изпраща знаци, че една ера си отива. На 22 май се случва пълно лунно затъмнение. Луната става тъмночервена – феномен, известен като „Кървава луна“. За византийците това е ужасяващ знак, тъй като в града има старо пророчество, че Константинопол ще съществува само дотогава, докато Луната дава пълната си светлина на небето.
Няколко дни по-късно, на 26 май, градът е обвит в гъста, неестествена за сезона мъгла. Когато тя се вдига вечерта, над купола на „Света София“ е забелязана странна, трептяща светлина. Християните изпадат в ужас, вярвайки, че това е Светият Дух (Божията благодат), който напуска града завинаги. Модерните историци смятат, че светлината всъщност е била атмосферно явление – Огън на Свети Елм, причинен от електрическите заряди в буреносните облаци след мъглата, но тогава психологическият ефект върху защитниците е бил фатален.
- 15 минути във вечността, когато покривът на света падна
Има дати, които не просто остават в историята, а разширяват границите на онова, което смятаме за човешки възможно. 29 май 1953 г. е времето, в което светът все още ближе раните си от Втората световна война, но гледа напред с жажда за откривателство.
Точно тогава, в 11:30 ч. сутринта, един висок новозеландски пчелар и един скромен шерпа стъпват там, където нито едно човешко същество не е стъпвало преди – на 8848 метра над морското равнище. На Покрива на света. На Еверест.
Проклятието на Третия полюс
През първата половина на XX в. изкачването на Еверест е било сравнявано по мащаб, трудност и мистицизъм единствено с достигането на Южния и Северния полюс. Планината е наричана „Третият полюс“ на Земята. Преди триумфа от 1953 г., в продължение на три десетилетия, редица елитни експедиции – предимно британски – се разбиват в ледената снага на Джомолунгма (Богинята-майка на света, както я наричат тибетците).
Планината взема своите скъпи жертви. Най-голямата мистерия остава изчезването на Джордж Мелъри и Андрю Ървин през 1924 г., чийто щурм оставя вечния въпрос: дали не са загинали на връщане, след като вече са изкачили върха? Еверест изглеждал непобедим. На височина над 8000 метра, в т.нар. „Зона на смъртта“, въздухът е толкова разреден, че човешкото тяло буквално умира с всяка изминала минута, а ураганните ветрове и температурите от -40 градуса превръщат всяка грешка във фатална.
През 1953 г. британците организират деветата си мащабна експедиция, водена от полковник Джон Хънт. Натискът е огромен – те знаят, че френски и швейцарски алпинисти вече планират свои опити за следващите години. Това е последната възможност на Британската империя да забие флага си на върха.
Леденият лабиринт и двамата обречени на успех
Експедицията е огромна логистична машина: 350 носачи, 20 шерпи и тонове екипировка си пробиват път през коварния ледопад Кхумбу. След седмици на изтощително изграждане на лагери по Южното седло, първата двойка алпинисти на Хънт (Том Бордилон и Чарлз Еванс) прави опит за върха, но се проваля само на 100 метра от целта поради повреда в кислородните апарати.
Тогава идва ред на втория тандем. Едмънд Хилари – висок, суров и методичен новозеландец, и Тензинг Норгей – опитен, винаги усмихнат шерп, преминал през шест предишни експедиции до Еверест. Между тези двама мъже от коренно различни светове се ражда мълчаливо, но неразрушимо доверие.
Нощта преди решителния щурм прекарват в Лагер IX на коварната височина от 8500 метра, сгушени в малка палатка под напора на бруталния вятър. На сутринта на 29 май Хилари открива, че обувките му са замръзнали и станали твърди като камък. Прекарва два часа, за да ги затопли над примуса. В 6:30 ч. сутринта те излизат в ледената пустош. Пред тях е последното голямо препятствие – отвесна 12-метрова скална стена, днес известна по цял свят като „Стъпалото на Хилари“. С котешки рефлекси и нечовешка воля Хилари се заклещва в една пукнатина и успява да се изкатери, след което изтегля и Тензинг. Пътят нагоре вече е чист.
15 минути във вечността
В 11:30 ч. двамата мъже правят последните крачки по тесния снежен гребен. Пред тях вече няма нищо нагоре – само синьото небе и безкрайният хоризонт на Хималаите. „Още няколко удара с ледоруба в твърдия сняг и стъпихме на върха“, спомня си по-късно Хилари с типичната си скромност.
Първото нещо, което правят, е да се ръкуват, но Тензинг бурно прегръща Хилари в изблик на чиста, неподправена радост. Те прекарват на Покрива на света едва 15 минути – времето, което кислородните им бутилки позволяват. Хилари прави легендарната снимка на Тензинг, който държи ледоруб с флаговете на ООН, Великобритания, Непал и Индия. Самият Хилари отказва да бъде сниман, затова негова снимка на върха няма.
Тензинг, като дълбоко вярващ будист, изкопава малка дупка в снега и оставя в нея скромни дарове за боговете на планината – шоколад и бисквити. Хилари заравя малко разпятие, дадено му от водача на експедицията. След това поглеждат надолу към света и започват опасното слизане. Когато достигат Лагер IV, Хилари вижда своя сънародник и приятел Джордж Лоу и изрича думите, останали в златния фонд на алпинизма: „Е, Джордж, пипнахме кучия син!“ (Well, George, we knocked the bastard off!).
Триумф, който промени усещането за свят
Новината за подвига достига Лондон на 2 юни 1953 г. – точно в деня на коронацията на младата кралица Елизабет II. Британската преса гръмва, обявявайки това за съдбоносен знак за началото на нова „Нова елизабетианска епоха“. Хилари получава рицарско звание, а Тензинг става национален герой на Непал и Индия, награден с най-високи държавни отличия.
През годините медиите настойчиво се опитват да вбият клин между тях, питайки натрапчиво: „Кой стъпи пръв?“. Двамата мъже обаче запазват спортсменско мълчание в името на своето приятелство, отговаряйки: „Стъпихме заедно, като екип“. Едва години по-късно Тензинг разкрива в автобиографията си, че Хилари е направил първата крачка, но това няма никакво значение.
Кой всъщност е пръв? Експедицията на Джордж Мелъри и Андрю Ървин през 1924 г.
Това е най-голямата, най-романтичната и същевременно най-трагичната мистерия в историята на алпинизма. Почти три десетилетия преди Едмънд Хилари и Тензинг Норгей да стъпят на Покрива на света, двама британци изчезват в ледената мъгла на Еверест, оставяйки след себе си въпрос, който и до днес вълнува учени и откриватели: Възможно ли е историята да е написана погрешно?
През 20-те години на миналия век Великобритания е обсебена от идеята да покори Еверест. След като империята вече е загубила надпреварата за Южния и Северния полюс, Третият полюс се превръща във въпрос на национално самолюбие. Водещата фигура в тези опити е Джордж Мелъри – 37-годишен учител, харизматичен, атлетичен и признат за най-добрия британски алпинист по онова време. Когато по-рано журналист в Ню Йорк го пита натрапчиво защо иска да изкачи тази опасна планина, Мелъри изрича трите думи, превърнали се в абсолютна класика: „Защото е там“ (Because it's there).
За третата си експедиция през 1924 г. Мелъри избира за свой партньор за финалния щурм едва 22-годишния студент от Оксфорд Андрю „Сънди“ Ървин. Ървин няма огромния опит на Мелъри в големите планини, но притежава нещо критично важно – той е гениален инженер. В свят, в който тогавашните кислородни апарати са тежки, примитивни и постоянно се развалят, Ървин успява собственоръчно да ги модифицира, олекоти и направи надеждни на терен.
Изчезването в мъглата
Сутринта на 8 юни 1924 г. Мелъри и Ървин напускат Лагер VI на височина от около 8200 метра и се отправят към върха по Североизточния ръб. Времето е променливо. Около 12:50 ч. на обяд, младият геолог на експедицията Ноел Одел, който се изкачва зад тях, за да поддържа лагерите, поглежда нагоре. Мъглата над билото за секунди се разкъсва. Одел вижда две черни точки на снежния гребен, които се движат бързо и уверено нагоре по скалите. Те изкачват едно от големите скални стъпала по пътя към върха. Секунди по-късно облаците отново се спускат, обвивайки алпинистите в плътна пелена.
Това е последният път, в който някой вижда Мелъри и Ървин живи. Те никога не се завръщат в базовия лагер.
75 години по-късно, през май 1999 г., специално организирана изследователска експедиция тръгва по следите им. На височина от 8150 м алпинистът Конрад Анкер забелязва бяло петно сред сивите скали. Това не е сняг. Това е тялото на Джордж Мелъри. Поради екстремния студ и разредения въздух, тялото е перфектно консервирано – кожата му е побеляла като мраморна статуя. Мелъри е намерен по очи, с разперени ръце, сякаш се е опитвал да спре падане. Кракът му е счупен, а около кръста му има следи от протриване от въже – доказателство, че двамата с Ървин са били вързани заедно до самия край и вероятно единият е повлякъл другия при падане. Тялото на Андрю Ървин все още не е намерено.
Доказателствата: Защо може да са успели?
Откриването на Мелъри не даде категоричен отговор, но донесе няколко удивителни улики, които сериозно подкрепят теорията, че двамата са загинали на връщане, след като вече са били на върха:
1. Липсващата снимка на Рут
Мелъри е обожавал съпругата си Рут. Преди да тръгне от Англия, той обещава на нея и на приятелите си, че когато стъпи на Еверест, ще зарови нейна снимка в снега на върха. Когато изследователите претърсват личните вещи в джобовете на якето му през 1999 г., те намират всичко: писма, сметки, предпазни очила, джобно ножче... но портретът на Рут липсва. Портфейлът му е бил затворен и непокътнат. Защо снимката я няма, освен ако Мелъри не е изпълнил обещанието си на 8848 м?
2. Слънчевите очила в джоба
В джоба на Мелъри са намерени неговите тъмни предпазни очила. Това е ключов детайл за всеки алпинист. През деня в Хималаите е невъзможно да се движиш без очила поради риск от „снежна слепота“. Фактът, че очилата са били прибрани в джоба му, подсказва, че падането и смъртта са настъпили в късните часове на денонощието – привечер или през нощта, когато двамата са слизали на челници в тъмното след късно изкачване на върха.
3. Описанието на Ноел Одел
Одел твърди, че е видял двете точки да преодоляват т.нар. Второ стъпало (Second Step) – най-трудната технически част от маршрута, скална стена на около 8600 метра височина. Ако са преминали Второто стъпало по обяд, пътят до самия връх е бил сравнително лесен и е отнемал не повече от 2-3 часа, което ги поставя на върха около 15:00–16:00 ч.
Скептицизмът на историята
Въпреки красивите улики, официалната история все още признава Едмънд Хилари и Тензинг Норгей за първите хора на върха. Причините за скептицизма също са сериозни:
Второто стъпало е изключително трудно: Днес там има монтирана метална стълба от китайска експедиция. Изкачването му със свободно катерене и с тежката, примитивна екипировка от 1924 г. (вълнени дреха и обувки с ковани пирони) изглежда почти невъзможно.
Липсата на камерата: Най-големият жокер все още се крие в планината. Мелъри и Ървин са носили със себе си малък фотоапарат Kodak. Експертите от компанията потвърдиха, че поради студа филмът вътре вероятно е перфектно запазен и може да бъде проявен и днес. Тъй като камерата не беше открита в Мелъри, се смята, че тя е останала в Андрю Ървин. Ако тялото на Ървин бъде намерено и камерата е в него, една-единствена снимка може да взриви историята на алпинизма.
Дотогава Джордж Мелъри и Андрю Ървин остават в прегръдките на Еверест не просто като жертви, а като крале на романтичната епоха в алпинизма. Дали са били първи? Може би никога няма да разберем със сигурност, но самият факт, че са стигнали толкова далеч с воля и вълнени палта, ги прави безсмъртни.
Още събития на 29 май:
- 1985 г. – Трагедията на Хейзел: На финала на Шампионската лига на УЕФА в Брюксел, Белгия, 39 футболни запалянковци са убити и стотици са ранени от срутена подпорна стена, след като привърженици на Ливърпул проникват в сектор на Ювентус.
- 1989 г. – Възродителен процес: В изявление по БНР и БНТ председателят на Държавния съвет Тодор Живков призовава Турция да отвори границите си за български емигранти, което става причина за „Голямата екскурзия“.
- 1990 г. – Руският парламент избира Борис Елцин за Председател на Президиума на Върховния съвет на Руската СФСР.
- 1999 г. – Космическата совалка Дискавъри извършва първото скачване с Международната космическа станция.
Родени:
- 1630 г. – роден е Чарлз II, крал на Англия, Ирландия и Шотландия
- 1917 г. – роден е Джон Кенеди, 35-и президент на САЩ
- 1959 г. – роден е Рупърт Евърет, английски актьор
Починали:
- 1453 г. – умира Константин XI Палеолог, византийски император
- 1982 г. – умира Роми Шнайдер, австрийска актриса
