"Има ли лудиии?"
Това, с извинение, сякаш е седмицата на мойта книга „Диалози“, дано да я прочетете. Тя, да напомня, съдържа 26 някак сократически диалози с едни от най-умните ни съвременници, по безкрайни теми – но най-вече за българската съдба.
***
А препратката към Вазов е само намигване – към великата глава „Новата молитва на Марка“.
***
За нищо не се съгласяваме там, но ще е честно да ви кажа аз какво мисля – което, разбира се, не изчерпва моята рационалност.
***
Нищо му няма на този свят, казвам аз, сякаш като Вазов – ако го сравним със световете на моите покойни философски учители, подредени като велики призраци зад мен, и които са се борили с много по-лоши светове. Да не би да е било по-лесно през елинистическата епоха на стоиците, или пък на Тома Аквински през 13-ти в. с неговия „томизъм“, в разпарчетосана, преднационална, средновековна Европа, особено пък когато отива да учи при Албертус Магнус в Париж?
***
Ние наистина не си даваме сметка, че – поне до момента – живяхме в най-добрия от всички възможни светове, в уж поумнялата Европа на късния ХХ-ти в. Ценя безкрайно българските времена, в които живеем. Колкото и да се нервирам от възцареното първо ниво, благодарение на дигиталната революция.
***
В цялата история на мисловността най-различни умове са се терзали защо не управляват и защо не ги „слушат“. Иначе всичко тук се дължи на сляпата ми вяра, че във всяка, да я наречем, мини-епоха, и по-специално последното десетилетие в България, има все пак изключителни мислители. Да, от гледна точка на „когнитивно опростените“, всичко мое наистина изглежда упражнения по умност, но не – те са упражнения по адекватност на епохата.
***
Аз не си съдирам ризата, когато видя „опити за платени опити“ да бъдем отдалечени от единствения спасителен днешен избор – ЕС и НАТО. Напротив. Мисля, че това не е възможно дори. Опитвам се да бъда благ, за да не горещя допълнително когнитивно предизвиканите прослойки, които – основно поради обикновено невежество, носталгия или подвеждане в соц-мрежите – крещят за завой в цивилизационния ни избор. А той е напълно ясен: над 2 млн. българи работят постоянно в ЕС, включително сезонни работници. Те може масово да не са непременно образовани политически, но съвсем ясно разбират своя интерес. Познавам такива хора в Ловешко, например, и те много точно си правят сметката - въобще не ги интересуват онези, които сменят средното ни зелено в знамето със синьо. Да кажа и още нещо: част от когнитивно предизвиканите се противят на въвеждането на еврото, но много добре знаят, че това по договор е неизбежно. Ерго, да внимаваме за постигнатото и да не го разрушаваме.
***
Трябва да си признаем, че има нещо като културологичен разлом, според който част от хората не схващат, че вече няма „братушки“ – да не говорим, че де факто и никога не е имало. Бързам да се поклоня на руските имперски воини за Освобождението, да не би да бъда обявен за неблагодарен, но оттам нататък почти всичко лошо, което ни се е случвало като нация, е свързано в руския империум. А пък ако средният наш русофил разбере какво мислят руснаците за нас (когато мислят за нас изобщо, което е рядко), ще му изстинат мъничките топчици. Между другото, аз владея около 7 и нещо езици, включително руски – и чета, за разлика от омагьосаните или платените от въпросния руския империум.
***
„Дигиталният“ залез на авторството и експертността е факт. Този дискурс по принцип е безкраен, но да опитаме накратко така: дигиталното, вече неизбежно, утвърждава нещо, което наричам „културата на лесното“. Поради крайната си достъпност (имаш компютър в ръка), торпилира и дори отменя усилието за себенадграждане – и съвсем лесничко подменя фактите с лични мнения. Т.е. подменя самата просвещенска, че и антична идея за въпросното себенадграждане. Но няма смисъл да се противим културологично – то е сякаш да се сърдим, че вали дъжд. Ерго, да се опитаме да „впримчим“ дигиталната революция и новите възможности, които създава, за да просвещаваме. Това е част от моята лична мисия, моят raison d’être. Ако се откажа от нея, трябва да се откажа и от самия живот.
***
Българската модерност се измъчва, основно в селска среда (извън големите градове никой не е и чувал за нея), и тя не направи нищо, с което да „зариби“ повече хора, да се заяви на повече хора. В случая залязва само едно наистина важно нещо – вниманието към детайла. Това е пак поради Четвъртата индустриална революция – времето се „забързва“, attention span-ът намалява драматично, и стигаме до онова „проклятие“ на Едмънд Бърк – anything goes. Т.е. в бързия информационен overload или въртоп може всичко, защото времето за преценка е сведено до секунди. Ерго, първото ниво доминира. То е „одомашнено“ и от телевизиите, които обемат към 80 процента от всичко медийно. Ерго пак, младите хора пак нямат „официалната“ дума. То пак не е само у нас така, но в страни като Чехия са възприели сякаш обществени механизми, чрез които младите – 25-35 – имат излаз и към социокултурното, и към политическото. У нас просто не е така, и това е факт, който възпира общото развитие. Макс Вебер… Ама айде, днес без Макс Вебер.
***
Не виждам как Гогол, Толстой или пък Иван Вирипаев са виновни за агресията на Путин. Не виждам защо в украинските училища вече нямало да се изучават руски писатели, това по моему е идиотия. Много държа на това, защото владея руски език и цял живот съм се клел в руската култура. Онзи ден дори си говорихме с Явор Гърдев, моят „друг“ интелектуалец и приятел, и нямаше как да не се съгласим, че руският „спиритус“ решително трябва да се отдели от инвазията в Украйна. И още нещо важно тук – прословутият cognitive bias; когато търсиш потвърждение на вече изградени убеждения, а не нови знания. По моему, путинофилите са жертви най-вече на този психологически капан.
***
Понеже ненавиждам генерализациите тип „българинът бил такъв или онакъв“, да напомня: има стотици видове българи, и по-важно – стотици видове млади българи. Има всякакви по цялата скала между будни и бяло гето, а също и двете в комбинация (смях). Съзирам особен и насърчителен вид прагматизъм, който, като решително „десен“ човек, подкрепям – да си инициативен, но най-вече да си правиш сметката как можеш да продадеш идеите си. Разбира се, аз винаги ще си остана скептик от епиктетов порядък, защото съм виждал лично как купища прогресивни идеи се провалят с трясък. Но вече ми липсва търпението за това.
***
Няма единна българска мечта, досущ както няма и – примерно – литовска народна мечта, освен да се откъснат от руснаците, което и направиха. Голямата българска национална мечта, заради която загиваха моите деди, се казва „Македония“, и отдавна вече я няма. Има само геополитически сметки и ние не сме фактор в тях. Ерго, да си затваряме устата и да приемем еврото, защото – по подобие на националния ни отбор по футбол – нямаме думата. Да дам и още по-забавен пример – Киргизстан смята, че некви територии от Узбекистан им принадлежат по право, но за това си говорят само там. Ето това сме ние – никой не се интересува от наште исторически тежнения, ние сме проста периферия, и – уви – трябва да приемем, че сме една въшчица на геополитическата карта, дори не на челото. И също да благодарим на Господ, че в момента няма „балканизация“ (термин в западните учебници, според който абсолютно непонятно всички почват да воюват всеки срещу всеки). В същото време обаче да четем и определени западни историци, които говорят за “Bulgarian Empire” при Симеон, Петър, Самуил и дори Асеневци. Т.е. да се гордеем с миналото си, но да не го превръщаме в инструмент, защото не е. Аз например се гордея с Георги Стойков Раковски, първият възможен европеец по тези ширини, но никой днес отвъд нас дори и не подозира кой е той. И се гордея тихо – единственият умозрителен начин.
***
Или сме епикурейци, които избягват страданието, или не сме – и сами си го предизвикваме. Но това пак ме подсеща и за моята изгубена битка за западния тип модернизъм у нас. Разбира се, не само у нас, но те – вездесъщите Те, дет „пускат“ от бананите до новите политически проекти - жестоко прекалиха. Чалгата като културна категория победи решително – от 20-тина години, постепенно, се официализира и метастазите й някак се сляха с „официалната“ култура, особено в националните медии. Наскоро дори имаше специално „шоу“ за чалгата – за тая попкултурна „долница“, която от забавна простотия през 90-те днес се превръща в носталгична културна „форма“. Честито на печелившите.
***
Свободата се оказа висша ценност само когато я няма. Когато е налице и пребиваваш в нея, си склонен да не я цениш особено. Твърде много хора, даже цели поколения в Европа, твърде бързо забравиха какво е „несвобода“, или пък не са живели в нея. Тук и дигиталната революция пак направи своето – създаде някак кривата свобода на личното мнение, което доминира над фактите.
***
Всичко това, отчасти, разбира се, са извадки от мои мнения през годините. Те обаче не обясняват най-неприятното и важното – епистемологическата дилема на истинския скептик. А тя е следната: как да имплантираме (и да приложим) доброто познание в „умствения софтуер“ на масата невинни ученичета, които системата задължава да ходят на училище. Говорил съм с почти всички образователни министри в последните 20-тина години, но като цяло срещам едно и също – обобщено, звучи така: „Ти нямаш представа с кви глупости се налага да се занимава един министър, че и зам-министрите, иначе идеите ти са великолепни, но няма как да стане“.
***
Е, аз продължавам да вярвам, че има как да стане. Наречете ме „идеалист“ или дори „луд“, но знаете още от патриарха Вазов за лудите, лудите.
***
Some day.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
