AФрагменти 25: Смисълът на живота (част III)
Промяната: Грегор Замза или Хермес Трисмегист?
Значи, миналия път установихме, че Сизиф прилича на първото парвеню в историята. И че ако живееше днес, щеше да е нещо като – импровизирам – латифундист или пък начело на „дървена мафия“.
***
Разликата е, че властта („олимпийската“ тя) му праща своя вестител (и „трикстър“), който да го накаже.
***
Добре, ако някой каже, че това е твърде „хлабава“ препратка, вероятно ще е прав. Но не и ако си припомни как всъщност приключва Сизиф – властта не само го изключва от своеобразния План за възстановяване и развитие, но и действително му праща Хермес (не Трисмегист, уви, той е по-късно явление, синкретичен със злия египетски бог Тот), за да го затрие и обрече на вечно наказание.
***
Вечното наказание, впрочем, е присъщо на ранните антични култури (помните и Тантал), а пък при нас, уви или не, се е случило едно нещо, наречено „Просвещение“, от което извличаме идеала за прословутото „върховенство на правото“. Подчертавам, „идеалът“ – щот това върховенство си остава непостижим идеал.
***
Вероятно помните защо започнах този „несъщ“ дискурс за „смисъла на живота“ – заради колегата Камю, но днес просто не съм в настроение (поради традиционната си „празнична“ депресия или дори дистимия) дори да се опитам да го обясня. Възнамерявам, с ваше позволение, това да стане другата и по-другата седмица.
***
Но това никак не ме спира да ви доразкажа мита за Сизиф, преди да извикаме на помощ бившия алжирски вратар.
***
Та: Сизиф умрял, но според древния ум той първо се представил пред лодкаря Харон, който отначало искал само по три обола, за да те превози до царството на мъртвите, т.е. наистина да умреш, обаче, нали, инфлация, с течение на времето почнал да иска по 6, после 18 и т.н. Самият Харон посрещнал Сизиф с подигравки – „айде и ти дойде, след близо 50 години кинти и курви etc.“ – т.е., падна ми, Танатос най-сетне дойде и за теб. Сизиф обаче носел доста „кеш“ и прекосил реката Стикс. „Ма къде ги носиш тия кинти, ти си умрял, бе, брат“, отбелязал киселият Харон, „в нашия Хадес няма къде да ги харчиш“ (предхристиянско наблюдение, което споделяме и до днес, ако не броим някои ромски погребения). „Бе ти си трай и не ме отваряй, глей си там греблата“, отвърнал Сизиф, и се качил с дисагите в лодката.
***
Обаче, не щеш ли, на другия бряг го чакал сам Хермес. „Оп-паа, Сизифе“, казал той, „как беше да крадеш като невидял в Коринт? Вече два пъти измами Танатос и оцеля, но сега най-сетне се наигра, глупак“. Сизиф, на свой ред, казал, „фак ю, Хермес, аз съм егати олигарха, колко да дам, за да се върна в света на живите?“ Хермес обаче подходил като румънските граничари спрямо Остап Бендер в самия край на „Златният телец“ – взел му всичко, и го завел дълбоко в самия Тартар (най-долното ниво на древногръцкия Ад), и му казал, глей сега, ако избуташ тоя огромен камък до ей там горе, това ще те направи безсмъртен, хахах. „И само това ли?“, попитал невярващият Сизиф. „Ми да“, отвърнал Хермес, намигайки към публиката и сваляйки прословутата четвърта театрална стена. „Ако успееш, ще те преместя в Елизиона, нашия божествен рай, в който едни леко дебелички партени (девици) ще те обслужат нечовек“. (Откъдето, казват, и онова за девиците в Рая при семитските народи.)
***
„Ааа, дай го насам тоя камък“, казал Сизиф, „тва си е само 45 градуса нагоре. Ма да не се отметнеш после?“. „Аз?!“, възмутил се лицемерно великият трикстър на боговете. „Малко ме обиждаш, честно“.
***
Нататък знаете. Сизиф все така е в Тартар, избутвайки камъка, който винаги се сурва обратно, тъкмо преди да бъде качен на хермесовия връх. Той все още вярва, че избутването е постижимо – по същия начин, по който ние днес вярваме, че само да избутаме „сизифовия камък“ (т.е. да се оправим през хазартен „удар“, примерно), и всичко ще е наред.
***
Нищо никога не е наред и няма да бъде. Всичко се влошава – и нашият български камък, впрочем, винаги се търкулва обратно, весели празници.
***
Но пък историята на Сизиф ни съобщава сякаш най-важните неща – за абсурдността на самия живот, за жестокостта на съдбата, за фрустрацията от нереализираните амбиции, дори за неумолимата културна и всякак гравитация, за futility of effort, с извинение или без.
***
Но този мит (другия път ще го погледнем и през очите на Камю) ни казва и нещо друго – каквото и да е нагорнището на живота, има място за кураж, за resilience, за endurance. Дори за вяра в самия себе си, колкото и да знаем, че крайният резултат най-вероятно ще е лош.
***
Накратко, преди другия път да ви разкажа за Камю, смисълът е да не се отказваш, колкото и сизифовият камък да пада. Фокнър, най-великият американски писател евър, в „Абсалом, Абсалом“ (чрез своя Куентин Компсън) му вика “refusal to submit”.
***
Нещо празнично? Не, извинявам се, колкото и да се цитира Шумпетер. Ако питате мен, единственият позитив е в това да има само анаморфоза – понечването да се надградиш, да се надскочиш, а не – както днес сякаш повелява един масов глупашки императив – да си „себе си“.
***
Дори и прословутата промяна да се окаже като онази на Грегор Замза.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
