О тговорихме ли вече на въпроса си за онтологичния приоритет на живота и ценността? Ако моят обобщаващ анализ изобщо е „правилен“, можем да кажем, че животът като такъв, т.е. като голо съществуване, не е ценен, освен като предпоставка за всеки ценEн живот.
***
Той наистина е потенциално добър, но за многобройните ни нещастни събратя по съдба той едва ли е достатъчно добър, за да бъде поносим. Поне в сравнителен план за тях животът е жалко разминаване с природата и с обогатяващите ценности на човешката култура; той е трагично нехуманен; в него обикновено липсват всякакви духовни дълбочини, сила и радост.
***
Това почти голо съществуване е толкова жалко, защото в голяма степен му липсва стойност. Но да се каже, че му липсва стойност, означава да се припише на "стойността" някакъв автономен характер и вътрешна зависимост. Какъв?
***
Е тва е решаващият проблем за всички идеалисти. Типичните им отговори, както знаем, са или да пришиват ценностите, една или няколко, към онтологичния статут на независими същности, без да знаят (както е при Платон и Кант, по техните различни начини), или пък да схващат ценностите като съществени аспекти или измерения на самата реалност.
***
Говоря, разбира се, за метафизичния идеализъм, дори конткретно за неоплатонизма, и по-точно за хора като Натаниел Алфред Бьол или пък за Лудвиг Ноаре, които изследват вездесъщия за времето си Плотин (умолявам ви да не го бъркаме с Платон). За Анаксагор си мълча, въпреки че не би трябвало: тъкмо той се кълне, че всичко на този свят е създадено от нашия „nous“ (най-общо, човешкият ум), и тъкмо с него е добре да се спори задочно дали Умът е обединяващата сила в нашия свят („космос“, според древното му значение) и дали пак Умът ни свързва с идеята за божественото.
***
Като цяло, аз избягвам да споря с Анаксагор още от втория срок на четвърти клас, но пък вие можете, що не.
***
Всички тия ценности очакват да бъдат открити от човека и стават ценни за него само в частта, в която той се отнася адекватно към тях. Третата алтернатива, която всички "обективни идеалисти" отхвърлят, е да възприемат ценностите като обикновени идеали, които човечеството само е създало, като се е абстрахирало и идеализирало най-удовлетворяващите аспекти на своя минал и настоящ опит.
***
Това решение задоволява повечето хуманисти, но на всички искрени идеалисти им се струва, че прекъсва или поне сериозно уврежда нервите на нормативните усилия на човека.
***
Наистина, славно е човешкото творчество в най-добрия му образ и подобие, но съответно ужасни са и най-извратените му идеали. Ако всички наши ценности не са нищо друго освен идеали, създадени от човека, и ако няма нормативни/божествени стандарти, по които да съдим за човешките идеали, как можем разумно да да осъждаме всякакви реални идеали, колкото и жестоки или унизителни да са те?
***
Или пък да поразсъждавате малко?
***
Дали да оценяваме съществуващите идеали, които ни се струват възхитителни? Не е ли по-добре – и дори по-лукративно - да си направим профил в Тик-Ток?
***
Отричането на обективните ценности, накратко, свежда всички целенасочени човешки усилия до хаос и безсмислие. Не трябва ли тогава, макар и предварително, да постулираме някои нормативни стандарти, които не са създадени от човека, а откриваеми от човека; стандарти, по които той може да съди за доброто и злото, за истинското и лъжливото, за красотата и грозотата, с някаква разумна сигурност?
***
Ако е така, не трябва ли да кажем, че ценността на живота е в някакъв смисъл онтологично независима от самото съществуване и от условието за добър живот, и че животът, който има стойност, е ценен, защото отговаря на Ценността, участва в нея или е пример за нея?
***
Остава обаче една алтернатива, която ще подтикне тези, които са в състояние да я приемат - да отговорят на нашия въпрос по точно обратния начин. По-рано споменах, но не разгледах достатъчно подробно, възможността да възприемем крайната неорганична природа по начин, аналогичен на нашето условно схващане за биологичния и човешкия живот, а именно като динамичен процес на стремеж към приспособяване.
***
Предположих, че бихме могли, поне метафорично, да възприемаме цялата физическа реалност в такива основни динамични термини, че "животът", биологичният и човешкият, да би могъл да бъде възприеман като по-висши нива на тази самостоятелна универсална космическа дейност. Това прилича на схващането на Бергсон за универсален жизнен „елан“ и напомня за всички форми на динамичен, монистичен, еволюционен пантеизъм.
***
Но нека сега да рискуваме с една отговорна, но и опасна метафизична спекулация. Нека да екстраполираме от всички крайни стремежи - неорганични, биологични и човешки - в посока към Безкрайното (както прави Бергсон по свой начин); и да разчитаме на най-дълбоките духовни прозрения на човека, за да можем да говорим за това, което сега ще се осмелим да наречем „божествен живот“. Как може да се опише "животът" от тази гледна точка?
***
Ако не се използват най-светлите духовни преживявания на човека (като надежден ключ към природата на Безкрайното), по необходимост трябва да определим "Бога" в характерните абстрактни метафизични термини - като Същество само по себе си или като крайна реалност.
***
И като динамичен и съзидателен, принуждаващ или "убеждаващ" живот, при който крайните реалности в някакъв безкраен смисъл препращат към Неговата или Нейната вечна природа (според вашите там религиозни убеждения).
***
Повечето хора не са богобоязливи – те си говорят на „абе, има нещо там“, ерго, това е отношението на едно безкрайно Същество, определено по този начин, към всички ценности – и философският проблем тук е, че така все още то би било двусмислено. Бихме могли да следваме Платон в "Републиката“ („Държавата“), и да възприемаме "Доброто" като динамично (в такъв случай Бог и Доброто биха били едно); или пък бихме могли да приемем примера на Платон в „Тимей“ и да възприемем Доброто като изначално, но статично, и за Бога като независим космически динамичен принцип (полубожественото).
***
Разликата е, че в елинистическата епоха няма „полубожествено“; там е просто първото велико културно съмнение, че няма пантеизъм, и че ние се подчиняваме на един бъдещ и евентуален Бог. Има го и у Плиний Стари. (Само да напомня: четете и Плиний Млади, който е вероятно най-умният в първи век, нещо като „милениал“ за римляните, хах.)
***
Другият ви вариант е ентелехията от аристотеловата Никомахова етика – тва е нещо като да си седиш с аперолче на плажа и да си викаш, абе аре, бе, нЕма кво толко да му мислА.
***
Още по-добър вариант е атараксИята, при която просто не ти се става от леглото и си викаш, ще свърша всичко другата седмица.
***
Добре, ха-ха-хах, но ако Платон се опитва да „убеди“ първичната материя да се подчини на Доброто в някаква степен (в този случай Бог би бил добър, защото съответства на Доброто), то бихме ли могли да повторим Аристотел и да възприемем Бога като рационалния telos на цялата крайна реалност, която по своята същност се стреми да актуализира Божествената рационалност на това или онова целево ниво на крайното съществуване?
***
А, питам аз, усмихнат до уши?
***
Добре, де, айде малко по-сериозно, дет викаше учителят ми по „военно“ (аз му виках, полковник еди-кой си, аз съм ницшеанец и не мога да марширувам, религията ми го забранява:). И той, милият, беше, ама аре, бе, Цветков, мани ги тия божествени глупости, разваляш ми строя.
***
Ето: предлагам позитронът, тая трагично подценена елементарна частица, да стане наш вид „бранд“. Хората така или иначе не знаят нищо за антиматерията, ерго, можем да им го продадем като концепция да бъдем „по-позитивни“ (макар че позитивизмът, особено логическият, съвсем позитивно предизвиква у мен позитивни пориви за повръщане). Но нищо не пречи да го направим като хапче тип „плацебо“ – взимаш сутрин и вечер по 5 мг позитрон и вярваш, че си станал по-добър, което някак ще осъществи и част от неоплатоновата мечта за междучовешко устройство.
***
Да, ще стане и малка неразбория между Платон и Плотин, широки слоеве ще се объркат, но – ако теглим чертата, както обича малкият ум – и двамата предписват горе-долу едно и също, макар и в различни епохи.
***
И така ще решим куп проблеми в стил „Замятин“. Ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя.
***
И да има големи естествени гърди – щот, нали, гърди - гърди си да притисна. Сърце, що с моето съгласно да бий и чезне, и т.н.
***
BTW, ако трябва да го погледнем строго антропологично – винаги е хубаво да има гърди.
***
Не ли? В тоя гъстеещ (когнитивен) полумрак?
***
Елате живи, come on.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение
