М оята река понякога пресъхва и е необходимо доста време, за да се възстанови. Побърква ме, изтезава ме, отнема ми всичко, което имам и меко казано ме съсипва. Моята река понякога прелива. Бурна е, не признава диги, спасителни екипи и мерки за сигурност; приижда, залива, наводнява, опустошава и ми е изключително трудно да я успокоя.
Нивото на моята река рядко е нормално, повишаванията и пониженията вече не са субективни симптоми, рядко появяващи се оплаквания, алергични реакции, а правилно поставена диагноза, без шансове за подобрение. Моята река непрекъснато вдига и сваля кръвно. Дошло й е до гуша от мен. От вас. От нас. Вие й се свят. Загубва съзнание. Чезне. Колко ли ще издържи? Дали ще преживее и тази нощ?
Моята река е България. Да, страната ни е река, или поне ми прилича на такава. Пълноводна (плодородна), дълга и екзотична (с безброй забележителности и райски кътчета), шумна и весела (оживена). Друг път е бурна (разтревожена), често е занемарена (изоставена и пуста), с променлив цвят (с неясно бъдеще). Моята река е всяка река в България. Защото всяка от тях ми е еднакво нужна, за да оцелея. Защото всяка от тях е еднакво важна, за да оцелее България. Защото всяка от тях минава през моята страна. Или по-важното: минава през нашата страна.
И какво като половината от тях може да сме ги виждали само на географската карта? И какво като нямам спомени от брега на Янтра? И какво като съм пропуснала всички залези и изгреви на брега на Струма? Някой друг, някъде в България е преживял вълшебства край тези реки. Грешка: все още ги преживява. Трябва да престана да съм егоист. Твоята река заслужава същия шанс да съществува като моята. Твоята река също заслужава 500-1500 думи и час – два пред листа хартия. Твоята река и моята река имат по-голям шанс да пребъдат, ако не се разделят и се подкрепят. Също както ние с теб. Иначе може да ги ядосаме и да загубим и двете. И много други. И най-лошото – да загубим нашата България.
Моята река е Перловска река в гр. София. Казах ти – наскоро я ядосахме, огорчихме и натъжихме и тя не издържа. Потопи столицата ни в сълзи. Затвори, макар и за кратко, един от любимите ми булеварди – “Евлоги и Христо Георгиеви“. Не ми позволи да продължа по пътя си. Спря ме, “блокира“ ме и ме попита какви ги върша. Защо не я защитавам, защо не се боря за нея и не й обръщам внимание, като минавам през нея всеки ден. Изрази съжаление от факта, че е трябвало да предприеме такива крайни мерки, за да я забележа. Тежко й беше. Каза ми още, че ни е създала проблеми, които се решават за няколко часа, че щетите могат да се поправят в рамките на няколко дни. Но раните от замърсявания, които сме й нанесли, не заздравяват с години, дори с векове. Дави се сред боклуци и чувства, че скоро ще стане негодна. Чуди се къде е сбъркала, че получава такова отношение. Аз се давя сред срам, колебания и гузна съвест. Прошепнах й, че ние бъркаме. Но и това не може да я успокои. Съветва ме да спрем застрояванията около Черноморието. “За мен може и да е късно, поне него да спасите“…
Моята река е р.Черна. Там, където е моят малък рай, или любимото ми място за почивка (Родопите). Обикновено я виждам веднъж годишно, през лятото. И тя ми подарява едни от най-дълго чаканите и сладки моменти. А аз какво й подарявам? Осакатени гори, незаконни съоръжения, отрова във водите й и още боклуци. Река Черна ми разказва за лиричните песни на Орфей, вдъхновени от величествените природни гледки в планината. Припомня ми легендата за скалата Невястата - девойка, изгора на един от четниците на Караджа войвода, била поискана за жена от местния турски владетел. Уж се съгласила, но пожелала преди сватбата да погледне за последен път родното си място. Отскубнала се и се хвърлила от скалата. Предпочела смъртта пред това да предаде вярата си. Не забравя да ми сподели и за чудните лековити извори. Само как не искам да губя Родопите! Река Черна иска да чуе и моите истории. За какво да й разкажа? Може би за разрушаване на природната среда, екологични катастрофи, отсечени дървета? А може би за глобалното затопляне? Не искам да я лъжа. Разказвам й. Не й се нравят историите ми. Няма магия в тях. Как да не качи кръвно и да не прелее? Как да не изсъхне, като няма кой да й помага и да я зарадва? Дали ще ми се разсърди? Дали още имам правото да я наричам “моята“ река?
Моята река е Осъм. Не само защото най-щастливите – детските ми години изминаха на бреговете й. А защото имам нужда да се връщам там, да се заредя с енергия и вяра, за да направи следващата си крачка в живота. Защото ако я няма, ще разбера какво означава „У дома да се връщаш бездомен“, както пееха “Тангра“.
Моята река е Искър, моята река е Марица, и още Тунджа, Места, Арда, Камчия и т.н. Моята река е твоята река, а твоята река е и моята река. Нашата река е всяка синя ивица по картата на България. Нашата река извира не от планина или море, а от чувството за отговорност. Тя не се влива в непознатия свят (само) чрез делта или естуар, а чрез копнежа по свобода. И малко обич.
