П рисъединяването на България към НАТО през 2004 г. изправи армията ни пред едно сериозно предизвикателство – необходимостта от модернизация на въоръжението и замяната на изключително остарялата Съветска военна техника, доставена по време на участието на България във Варшавския договор, която в много аспекти бе несъвместима с тази на Алианса. Политическото решение за членство на страната ни в Северноатлантическия договор трябваше да бъде последвано в един много кратък срок и от национално решение за превъоръжаване на Българската армия с модерно и съвременно оборудване, за да се гарантира придобиването на способности от Българската армия и съвместимостта ѝ със стандартите на НАТО. Не на последно място, а може би дори на първо – модерното въоръжение е основен фактор за сигурността на нашите военни по време на международни мисии и учения.
От трите вида въоръжени сили, в мисии на НАТО са участвали само сухопътните и военноморските ни войски. Над 9 000 български военнослужещи от сухопътните сили, разпределени в 27 контингента, са взели участие в мисиите на НАТО, основно в Афганистан. Те изпълняват основна роля в съвместните операции и учения с партньорите от Алианса. В същото време, те са и най-ощетените по отношение на модернизационните проекти в този 16-годишен период. В този контекст е важно да не изоставаме от останалите страни от Югоизточна и Централна Европа – членове на Алианса, като Чехия, Полша, Хърватска, Словакия и Румъния, които са завършили или са в напреднал етап на модернизация на сухопътните си войски и вече са в процес на изграждане на способности, като са заложили на модел на индустриално сътрудничество с местни национални компании.
Принципно разходите за отбрана са високи и е трудно да бъдат комуникирани с обществените нагласи и очаквания. Това важи не само за България, а и за всяка модерна и демократична държава. Общественото мнение няма значение единствено в тоталитарните държави. Същевременно колективната отбрана изисква солидарен подход. Факт, който бе отчетен на срещата на НАТО в Уелс още през 2014 г., когато бе взето решението всяка от страните-членки на Алианса да отделя поне 2% от БВП за отбрана до 2024 година. По-късно в този контекст Ген. Секретар на НАТО Йенс Столтенберг отбеляза, че тези разходи трябва да са насочени най-вече към модерно въоръжение и добре подготвени професионални армии на страните-членки.
Решението бе най-последователно поддържано и защитавано от САЩ, отделящ най-висок процент от БВП за отбрана като страна-членка на Алианса – около 3.5%, която очакваше спазване на поетия ангажимент и от съюзниците си. Факт е, обаче, че малък брой от тях успяваха да се приближат до минималните 2%. България също не бе изключение, движейки се през последните години около 1.3%.
Тази тенденция се промени едва през миналата година, когато страната ни достигна 2.6% от БВП отделян за отбрана, след като бе взето решението за придобиването от САЩ на 8 многоцелеви изтребителя Ф-16 Блок 70 за 2.1 млрд. лв., които трябва да бъдат произведени от „Локхийд Мартин“. А в средата на ноември тази година бе подписан и договорът с немската компания „Люрсен“ за придобиването на 2 патрулни кораба за близо 1 млрд. лв. Така бяха успешно договорени два от трите големи модернизационни проекта, които настоящото правителството си постави за цел да реализира в рамките на мандата си - за авиацията и военноморските сили. В напреднал стадий е и процедурата за реализацията и на третия, може би най-важния проект – придобиването на 150 броя бронирани машини за Сухопътните войски, в който се конкурират „Патрия“ и „Дженеръл Дайнамикс“, а прогнозната сума по проекта е за около 1.5 млрд. лв., които ще бъдат изплащани на вноски в следващите 10-на години.
Ако правителството успее да финализира и този проект до края на мандата си до пролетта на 2021 г., категорично може да отчете, че е реализирало заложената минимална реформа в една от областите, в които има най-малка обществена подкрепа – отбраната. Решението със сигурност няма да бъде лесно, на фона на втората вълна от Ковид-пандемията, поставила ни на първо място по смъртност в Европейския съюз и довела до сериозна икономическата криза в страната, нуждата от преструктуриране на бюджетните разходи и покриване на множество допълнителни здравни и социални плащания. Не малко бизнес сектори в момента са изправени пред реален фалит.
Отлагането във времето на проекта за модернизацията на сухопътните ни войски, обаче, би довело до неговото сериозно забавяне с не по-малко от 5 до 10 години, под натиска на определени обществени нагласи и нужди. Това не само ще остави реформата в Българската армия недовършена, ощетявайки най-вече сухопътните сили, но и ще доведе до сериозен дисбаланс в подготовката и боеспособността на българските военнослужещи. Нещо повече – би лишило военната ни индустрия от сериозни възможности за развитие, а държавата ни от огромния ресурс, който тя би могла да генерира за държавния бюджет. Защо това е така?
Колкото и да се свиват разходите, няма ли приходи в бюджета от икономиката, трудно могат да бъдат осигурени здравните и социалните разходи, без да се наложи поемането на нови държавни дългове. Къде стои българската отбранителна индустрия в този модел и защо модернизационните проекти за Българската армия са важни не само за нашата сигурност, но и за икономиката ни?
Само за миналата година фирмите от отбранителната ни индустрия са реализирали над 1 млрд. евро продажби от експорта на своята продукция. Това е рекорден ръст, на фона на кризата в бранша през 90-те години, когато от 150 000 души, ангажирани във военната индустрия в края на периода на комунизма у нас, се наблюдава срив в заетостта в сектора от 10 пъти – до 15 000 души. Ясно е, че за да бъде запазена възходящата тенденция от последните години, е необходимо непрекъснато да се повишава конкурентоспособността на нашите фирми, чрез инвестиции в иновации и непрекъснато технологично обновление на българските отбранителни продукти. А модернизационните проекти в армията са най-добрата предпоставка това да се случи.
Тяхната реализация е сложен и многостепенен процес, базиран на носене на отговорност и взимане на политически решение. Така например, придобиването на самолетите Ф-16 бе вследствие на пряко договаряне между правителствата на България и САЩ. При останалите два проекта – за Военноморските и Сухопътните сили, бе избран утвърденият в световен аспект модел за придобиване на военна техника - на базата на търгове на конкурентен принцип, позволяващ да се избере най-изгодната за страната ни оферта по отношение на техническите характеристики, цената, възможността от разсрочване на изплащането, индустриалното сътрудничество.
Вероятно за аудиторията извън професионалната гилдия подробностите около модернизационните проекти остават в голяма степен неясни. Медиите най-често акцентират върху размера на финансирането на сделките, и около тези числа се води предимно и политическия дебат. Но не по-малко важно е да се обяснят на обществото и някои основни аспекти на модернизационните проекти.
На първо място, чрез модернизацията в армията се полагат основите на дългосрочно стратегическо сътрудничество в рамките на НАТО и ЕС. С тези сделки България договаря не само закупуването на техника и въоръжение, но и обучение на военния, инженерния и техническия състав, подготовка на кадри за работа с най-модерното оборудване и технологии и създаване на инфраструктура, която ще може да удовлетвори изискванията на нашата професионална армия за дълъг период напред. Тогава българските военнослужещи ще бъдат напълно съпоставими с колегите си от армиите на ЕС и НАТО и ще могат да взимат участие във все по-широк спектър от задачи при съвместните мисии, учения и операции. Същевременно и военната професия у нас ще утвърди авторитета си и ще бъде атрактивна за все по-голям брой млади хора.
На второ място, в модернизационните проекти са заложени изисквания за реинвестиция в България на една част от вложените бюджетни средства, чрез ангажирането на български фирми в производството на договореното въоръжение. Така двата нови патрулни кораба ще бъдат построени във Варненската корабостроителница „Делфин“. Очаква се в производството на новите бронирани машини да бъдат ангажирани държавните предприятия „ТЕРЕМ“ и „ВМЗ-Сопот“. А това, освен технологичен обмен, който ще стабилизира и ще даде импулс в развитието на военните ни фирми, означава и разкриване на много нови работни места.
Не на последно място, с усвояването на производството на нова военна продукция по натовски стандарти, се откриват и нови възможности за последващ експорт в трети страни – и в региона, и в глобален аспект. Проекти с такъв обем и сложност, каквито са модернизационните проекти за въоръжените ни сили, ще дадат възможност за участие и на немалко частни български фирми, пряко или косвено свързани с отбранителния сектор, което ще повиши конкурентоспособността им на международните пазари, а оттам и на българската отбранително-технологична индустриална база като цяло.
Усложнената от Ковид-19 икономическа ситуация в национален и глобален аспект позволява на България да приложи по-голяма гъвкавост в преговорния процес по отношение на придобиването на отбранителна техника и въоръжение. С други думи, в позиция сме да изискваме по-бърза доставка и същевременно по-голямо разсрочване на плащанията във времето. Модернизационните проекти в армията създават добри предпоставки за стимулиране на икономиката ни по време на криза – важно е да успеем да се възползваме от тях.
*Доц. Светослав Спасов е доктор по военно-политически проблеми на сигурността, бивш посланик на България към ООН и ОССЕ във Виена, понастоящем е преподавател в Катедра „Национална и регионална сигурност“ в УНСС. Автор на множество книги и публикации в областта на сигурността и отбраната, включително и тритомното издание „Развитие на отбранителната индустрия в България“.
