На 14 декември 2010 г. Комисията по досиетата обяви,
че проф. Богдан Богданов е бил агент на бившето Шесто управление на Държавна
сигурност. Той е основател и председател на Настоятелството на Нов български
университет, професор в Софийския университет по старогръцка литература и
култура, съучредител на Фондация "Отворено общество" и председател на
Управителния съвет (до 1997), посланик на България в Гърция (1991-1993).
Месец по-късно - на 13 януари - Богданов публикува в
своя сайт (bogdanbogdanov.net) обширен текст, с който смята, че обяснява някогашното си
доносничество:
За тези, които участват в този форум, не е изненада,
че в случвалото ми се през годините съм следил подмолността на определени
истини. Те могат да се сведат до три.
Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея,
събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо,
го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме
текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази
дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да
мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес
на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в
една или друга протичаща динамична истина.
Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза,
ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл
във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от
безредния ред на тогавашното общество.
Разбира се, за достигането до тази теза няма как да
не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в
друга истории -- на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа
и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради
тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто
по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.
Но то може и трябва да се изкаже просто - допуснах
да вляза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало
да ми се полагат - да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на
Запад и да се хабилитирам.
Много по-късно разбрах в какво се изразява основно
безредният ред - във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо
вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.
Постъпих безредно, защото бях принуден от
обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива,
които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и
физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че, бидейки умен и
честен, ще обезсмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно има и пределно
ясен негатив - влязъл съм в самото безредие като съм приел, че нещо може да
изглежда някакво, но да е всъщност друго.
Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с
нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която
нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо
по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и
на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо
не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно -
обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън...
... По закона от 2006 г., стъкмен, за да се покаже на
Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени.
Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите
вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови
строители.
Тъй като безредието беше многостепенно, представям
си какво биха казали те -- че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез
тях, простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите
цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали...
Това беше основанието да подкрепя без колебание да
бъде отличена в рамките на наградите Паница за гражданска доблест Комисията по
досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия
сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на
журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е
половинчат и продължава да изравнява вините, но комисията, която го прилага,
работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което
тя прави, е с позитивни последствия.
Както стана и при това оповестяване - онези, които
биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството
притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че
свързаните с крайното безредие на ДС трябва да напуснат високите държавни
служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.
Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди
повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за
това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и
онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди
филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства.
Не съм схванал,
че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез
безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и
по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден
ред са били в най-добрия случай привидности, обезсмисляли тогавашното ми
съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безсмислие, което
се поблазних да приема - да бъда посланик.
Показателно беше как реагираха близките и приятелите
ми. Най-близките нямаха проблем - в една или друга степен те знаеха. Пред
другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин.
Те знаеха, че дълги години и в "Отворено общество", и още повече в Нов
български университет се занимавах с делата на другите, не със своите,
доколкото едното може да се отдели от другото.
Но понеже всеки става пример, тези, за които бях
станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези,
които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в
биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че
демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в
устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи
сменима йерархия...
... По-трудно е с онези, които са минали през
партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са
били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги
бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници.
Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата
олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора,
които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на
изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и
чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство,
трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други използваха партийното членство за влизане в
действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.
Там е проблемът -- че някои днес смятат обикновеното
скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде
безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е
невярно, се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно
означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за
това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са
постигнали нищо.
... Има и друга категория близки, склонни да ме
укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата
макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало
да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по
български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода,
постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената
система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.
Е, на тях, на преминалите през компромиса, е
по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото,
защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в
реалния човек. Защото то винаги
преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното
разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания,
с които съм свързан, не би било възможно...
... Другите въпроси, които повдигна пред мен и
свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за
практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия
десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от
остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и
поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен
либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и
със същата реторика, с която се говореше за комунизма.
Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато
лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм...
... Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам
задачата, с която започнах - да помогна да не се заблуждаваме, че истината е
една и пределно ясна, и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са
протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода
на безброй постигания.
Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да
преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да
изпитва двойната радост - че се усилва от многото други хора, с които е заедно,
но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е
моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.
-----------------------------------
Пълният текст на обяснението на Б. Богданов - в неговия
сайт: bogdanbogdanov.net
Източник:
bogdanbogdanov.net
