"Защо изборът на ЮНЕСКО е скандален?" - под това заглавие германският в. "Франкфуртер алгемайне цайтунг" помества полемичен материал на писателя от български произход Илия Троянов (Ilija-Trojanow.de).
Той окачествява избирането на Ирина Бокова за шеф на ЮНЕСКО като подигравка.
В тези седмици, когато отбелязваме едно епохално събитие - падането на тоталитарните режими в Източна Европа преди 20 години, когато ще бъде държана не една вълнуваща реч и ще има не една възпоменателна проява, за съжаление се оказва, че споменът за тоталитаризма явно е изтрит.
В страни като Русия - буквално, а другаде - и в главите на функционери и политици от Изтока и Запада. Доказателство за това е изборът на българката Ирина Бокова за генерална директорка на ЮНЕСКО.
Едва ли може да се допусне, че онези правителства, които се застъпиха за избора й, не знаят нищо за
биографията й
Като главен редактор на вестник "Работническо дело" нейният баща, членът на Политбюро Георги Боков, беше най-големият пропагандатор в страната и доносчик на диктатора Тодор Живков.
След навлизането на Червената армия през 1944 г. той преследва родопски опозиционери и според свидетелството на Михаил Сатев, лежал като "политически" пет години в затвора, е участвал в екзекуции на т.н. Народен съд.
Дъщеря му получава
добра кадрова закалка,
включително следване в Института за международни отношения в Москва, подготвящ под контрола на КГБ млади апаратчици от целия Източен блок за бъдещи задачи като дипломати и агенти.
След това Бокова прави бърза кариера във външното министерство в София и като постоянен представител в ООН - пост, който се дава само на най-надеждните.
Скоро след политическата промяна партията й, преименувана междувременно в Българска социалистическа партия, я вкарва в политиката и тя се издига до поста министър на външните работи.
Би могло да се възрази, че децата все пак не бива да се наказват заради делата на родителите си, както и че г-жа Бокова се е превърнала в убедена демократка. Но в такъв случай бихме пренебрегнали
клановия характер на властовите отношения в България
Във всички области на обществото решаващо продължава да е от какво семейство произхожда човек.
"Кой е кой" е своего рода препечатка на някогашните издания, само че с други първи имена. Това се отнася до областта на политиката (доскорошният премиер Станишев е син на бивш член на Секретариата на ЦК на БКП), както и до тази на правосъдието (генералният прокурор между 1999 и 2006 г. Никола Филчев е син на офицер от ДС, отговарял за контрола върху политическите затвори и Гулаг).
Това са само два от хиляди примери, каквито има включително в икономиката, завладяна след 1989 г. изцяло от бившата номенклатура.
Точно затова в България се шири корупция, точно затова мафията и държавата са в симбиоза, която междувременно плаши дори ленивите бюрократи в Европейския съюз.
Показателно е, че Бокова (също както и нейната партия) не се дистанцира от престъпленията на тоталитаризма.
Партията наследница на бившата комунистическа партия не пое нито отговорността, нито вината, тя дори не се извини на жертвите.
В парламентарен дебат братът на Бокова, Филип Боков се опита да се пошегува с двоякото значение на думата "вина", визирайки множественото число на думата "вино". "Вината ги поемаме с предястията", каза той.
Дали някъде по света някой си е позволявал такъв цинизъм след една диктатура? Новата генерална директорка на ЮНЕСКО се числи към малка, властна прослойка, която съсипа България и сега играе играта на демокрация, за да не бъдат застрашени неправомерно придобитите й привилегии.
Илия Троянов е роден в София, но когато е на шест години семейството му емигрира в Западна Германия, където получава политическо убежище.
Живял е в Найроби, Париж, Мумбай и Кейптаун. През 90-те години пише няколко документални книги за Африка, съставя антология на съвременната африканска литература и превежда африкански автори на немски.
Първият му роман "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (Die Welt ist groß and Rettung lauert überall) е издаден през 1996 г.
През 2006 г. печели наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата за романа "Колекционерът на светове" (Der Weltensammler), разказваща за сър Ричард Франсис Бъртън (1821-1890), един от най-големите авантюристи на XIX век.
Автор е на документалния филм за лагерите по комунистическо време в България "Напред, но нека никога да не забравяме. Балада за български герои", продукция на телевизия 3 SAT.
