Едночасовият разказ за психиатъра д-р Любомир Канов е създаден от режисьора Костадин Бонев по сценарий на Влади Киров, а оператор е Константин Занков.
Продукцията на „Тривиум филмс" ( trivium-films.com) е направена със Съдействието на Националния филмов център (nfc.bg) и Фондация „Комунитас".
"Чрез съдбата на д-р Канов разказваме и размишляваме и за себе си, за нашето поколение. Берлинската стена се появява два пъти във филма ни - при издигането и при сриването й", казват авторите.
Заглавието Костадин Бонев обяснява с подреждането в папки - така както човешките съдби са били класирани в досиетата на Държавна сигурност, днес авторите се опитват да систематизират спомените - на д-р Канов и собствените си.
Любомир Канов
е роден през 1944 г. в София. Завършил медицина и практикувал като психиатър в Лом, Курило, Карлуково и София. До 3 март 1977 г., когато е арестуван, обвинен за "клеветническа, контрареволюционна пропаганда и планиране бягство на Запад". На закрит процесс го осъждат и за близо две години го хвърлят в Старозагорския затвор.
След това пак работи като лекар, но репресиите срещу него продължават. През 1984 г. успява да избяга през Белград и Виена и стига до Канада. Работи в психиатрична клиника в Тексас, през 1989 г. се премества в Ню Йорк, където и досега е психиатър в Лонг Айлънд.
Автор е на белетристичните книги "Апокалипсис тогава", "Човекът кукувица", "Парейдолии", "Ходисей", "Между двете хемисфери".
През последните години прекарва повече време в България, опитва се да организира производство на вино от наследени лозя в Ломско, често е в село Лещен, Гоцеделчевско при приятеля си, поета Борис Христов.
Когато получил възможност да види досието си от архива на Държавна сигурност, Любомир Канов научил неща, за които само се е догаждал. Във филма той казва, че днес е простил на всички - и на доносниците, и на тези, които са свидетелствали срещу него от страх за собствената си съдба.
Не е простил само на мъчителите и палачите, защото според него има право да получи прошка само разкаялият се.
Д-р Любомир Канов: "Има два подхода към живота: Първият е да го изучаваш. Това значи да гледаш на него като на нещо, което трябва да се проумее, да се разгадае неговия скрит смисъл.
Най-естествения импулс, който следва от такъв подход е да опишеш, да фиксираш по някакъв начин изводите, до които си достигнал. Крайният резултат са безчислени есета, статии, формули, твърдения и умозаключения, които всъщност не помагат на никого, дори на този, който ги е написал, да се доближи до тайната на скритото в дълбочина.
Вторият подход към живота е просто да го преживееш. Без да се дистанцираш от него, да се потопиш в съществуването, както невинно правят децата. И да не те е страх, че ще умреш..."
В интервю преди няколко години д-р Канов заяви, че "правосъдната система в България е изцяло доминирана от хора, преживяващи правото като личен бизнес. Няма кой да защити обикновения човек".
А в анализ на това, което се случи и което не случи през изминалите 20 години, той казва: "Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани, разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот.
Не да бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска гибел.
Обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни човешки права, страсбургски съдилища и пр.
През изминалите години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу Държавна сигурност, имаше преди всичко страх...
Затворът ме лиши от илюзии относно дълбините на злото, до които човек може да достигне. Репресивните органи, и специално Държавна сигурност, ми показаха зло, за което дотогава единствено бях чел...
Периодът след 1989 е продължение на същия вид разочарование в човека: репресивните сили продължават да направляват България. В различна степен, по-бързо или по-бавно, те присъстват вечно и протягат черната си ръкавица..."
Костадин Бонев
прави своя дебют в документалното кино през 1984 г. Автор е на документални филми като "Ловци на сънища" (1991), "Писма до Долната земя" (1994), "Под облак" (1997), "Търпението на камъка" (1998), „Корабите са пълни" (2005), „Роден в робство" (2006), „Европолис, Градът на Делтата" (2009) и на игралните: "Подгряване на вчерашния обед" (2002) и "Военен кореспондент" (2008).
Носител е на награди от Берлин, Мюнхен и Москва, както и от фестивалите на българското документално и игрално кино. Два пъти е получавал годишната награда за най-добър режисьор на Съюза на българските филмови дейци.
Последвайте ни
