М алко след началото на 21-ия ден от март турският туитър умря принудително. Малко след началото на изборния ден в България българският туитър (и останалите подобни) също трябва да умре принудително. Както в Истанбул не може да напишеш, че Ердоган не е добро момче, в туитър, така и във Варна няма да може да напишеш, че междинните резултати от изборите са добри за едните и лоши за другите.
Два свята, единият е излишен.
Хубаво е, когато нещо се случва на определена дата, да се напомня и годината. Достъпът до турския туитър беше спрян на 21 март, но 2014 г. Напомняме. Достъпът до българския също трябва да бъде спрян, ако се спазват постулатите от изборния кодекс, свързани с реда за провеждане на предизборна агитация и резултати от допитвания. Пак през 2014 г.
Според някои изследвания в първите три часа след блокирането на туитър в Турция са изпратени около 2,5 милиона съобщения, заобикаляйки забраната. Да изпратиш туит, когато туитър е забранен, не е чак толкова сложно особено ако имаш опит в заобикалянето на подобни забрани (преди няколко години в Турция бе забранен достъпът до YouTube). Бързо научаваш какво е DNS, как да хитруваш с прокси адресите, как да използваш VPN.
При 12 милиона регистрирани ползватели на туитър в Турция е сигурно, че мигновено се измислят и споделят начини как да прескочиш бариерата.
Приликите между Турция и България не спират дотук. Това, което се случи там с президента Абдула Гюл (той порица спирането на туитър в самия туитър), лесно може да стане и в България с президента Росен Плевнелиев. Ако за Абдула Гюл не знаехме, че може да си служи така добре с DNS сървърите, то за Плевнелиев сме сигурни, че е технически грамотен и има достатъчно познати, които ще му помогнат, ако реши да каже нещо предизборно в 24-часовата зона на здрача, която се налага в България. Или да сподели за кого е гласувал например.
Да спреш туитър през 2014 г. или да забраниш обявяването на резултати в изборния ден, е севернокорейски метод. Прилича на протестите против първата железопътна линия, първия автомобил, първия самолет. Стрелба срещу цивилизацията. Искаме си компаса, какви са тези глупави GPS системи. Върнете ни свещите, не щем електричество. Ако и стотинка от парите на данъкоплатците в България бъдат похарчени в търсене на "нарушители", които пускат резултати или агитират в изборния ден, това ще бъдат хем пари на вятъра, хем публично признание, че живеем в 1984, а не в 2014 г.
Ако сте били в съзнателна възраст, че да ходите на кино преди 1989 г., сигурно си спомняте, че следобедните прожекции на филми, забранени до 18 години, често бяха пълни с ученици. Даваш малко повече стотинки на пазача и си вътре. Честно казано, не бихме гледали много от тези филми, ако не беше тръпката да се промъкнем в салона. По-късно разбрахме, че и този феномен си имал име. Викат му "ефекта Стрейзанд". Кръстен е на певицата Барбра Стрейзанд, която се опита преди десетина години да забрани публикуването на снимки от палата си в Малибу, за да усети силата на забраната.
Преди Стрейзанд да се оплаче от присъствието на своята къща в публична база данни с фотографии, едва шест души били свалили снимките. След забраната стотици хиляди го направиха.
За да не се стига до разпространението на памфлети тип "как да публикуваме резултати в изборния ден в BG, без да нарушаваме закона", графити с DNS адреси, регистрации на сайтове в чужбина и т.н., разумното решение е най-сетне да се разреши публикуване на данни по всяко време, както и да се премахне още по-голямата глупост, наречена "ден за размисъл".
Иначе България малко след Турция ще бъде втората страна в света, която признава, че не живеем в 2014 година. Разбира се, винаги може да направи нов съвет от държави, които също гледат изкривено календара, и да организираме ежегодни работни срещи с Либия, Иран, Венецуела, Пакистан и Китай. Нещо като възраждане на асамблеите, този път под името "Асамблея за свят, свободен от интернет". Добре дошли в НДК, фонтаните работят, слънцето грее, току-що спряхме интернет. Колко хубаво ще бъде само.
