В продължение на 100 дни, започвайки от 6 април 1994 г., близо 800 000 етнически тутси бяха избити от хуту екстремисти, докато се опитват да ликвидират малцинствената група в Руанда.
Въпреки че бруталният геноцид вече е приключил, ужасът от него живее в ДНК-то на жертвите тутси и тяхното потомство. Екип от учени от Университета на Южна Флорида откри
химически модификации в гените, свързани с психични разстройства при бременни жени и децата, които те са носили по време на геноцида.
Тези открития предполагат, че за разлика от генните мутации, тези химически „епигенетични“ модификации могат да имат бърз отговор на травма през поколенията. Проучването също така предоставя повече доказателства за теорията, известна като травма между поколенията, която гласи, че травмата може да бъде наследявана, защото има генетични промени в ДНК на човек.
Trauma can be passed down generations as study finds Rwanda genocide in 1994 chemically modified DNA of pregnant Tutsi women and their children: Horror of event changed genes implicated i...
— Ugin (@uginm102) January 19, 2022
Sad https://t.co/YQKvayoHQq
Промените обаче не увреждат гените, а променят начина им на функциониране. Професор Моника Удин каза в изявление: „Епигенетиката се отнася до стабилни, но обратими химически модификации, направени в ДНК, които помагат да се контролира функцията на гена.
Това може да се случи за по-кратък период от време, отколкото е необходимо за промени в основната ДНК последователност на гените. Нашето проучване установи, че излагането на пренатален геноцид е свързано с епигенетичен модел, предполагащ
намалена генна функция в потомството“.
Геноцидът в Руанда започна, когато самолетът на президента Хабяримана беше свален над столицата Кигали. Смъртта му възпламени от години тлеещото етническо напрежение, а екстремистите хуту започнаха планирана кампания за изтребление срещу малцинството тутси.
Убийствата спряха едва когато контролираният от тутси патриотичен фронт на Руанда пое контрола над страната и постави Пол Кагаме на власт. До края на геноцида около 70% от етноса тутси бяха убити.
Удин и нейният колега Дерек Уайлдман започнаха своето проучване, за да помогнат за предоставянето на научни инструменти, необходими за справяне с проблемите на психичното здраве на оцелелите от геноцида. Заедно с помощта на Кларис Мусанабаганва, гостуващ учен от Университета на Руанда и нейни колеги, екипът изследва ДНК от кръвни проби от 59 души.
Участниците включват 33 майки (20, изложени на геноцида и 13, които не са) и 26 потомства (16, изложени на геноцида и 10, които не са).
За изложени на геноцида хора се определят онези, претърпели травма, свързана с него, като изнасилване, избягване да бъдат заловени, свидетелство на убийство, виждане на мъртви и осакатени тела, сериозно нападение с оръжие.
„Хората от Руанда, които участват в това проучване и общността като цяло, наистина искат да знаят какво им се е случило, защото в Руанда има много случаи на посттравматичен стрес и други психични разстройства и хората искат отговори защо изпитват тези чувства и имат тези проблеми“, каза Уайлдман.
Работата на екипа е поредното проучване, което има за цел да предостави доказателства, че травмата се предава през поколенията, тъй като това се открива сред оцелелите от Холокоста и техните потомци и средностатистическите хора, които са преживели насилие, бедност и други травматични събития.
Последното проучване обаче иска да хвърли светлина върху
ужаса, който се случи преди 28 години в Африка.
По-голямата част от руандийците са етически хуту, но страната е управлявана от малцинството тутси в продължение на десетилетия до 1959 г., когато монархията тутси е свалена.
През 1990 г. бунтовническа група тутси, наречена Руандийски патриотичен фронт, сформирана в Уганда, нахлува в страната. След няколко години партизански битки, през 1993 г. беше подписано мирно споразумение между президента Хувенал Хабяримана и лидерите на Фронта.
Крехкият мир обаче продължава само до нощта на 6 април 1994 г., когато е свален самолет с Хабяримана и Сиприен Нтарямира, президент на Бурунди и един хуту. Хутите обвиняват Фронта за атаката и приемат „окончателно решение“ за освобождаване на страната от тутси, като милициите предаваха списъци с имена.
Съседи се настроиха един срещу друг, съпрузи убиваха съпругите си тутси
и дори имаше разкази за свещеници и монахини, които убиваха онези, които търсят подслон в църкви. Хората тутси бяха изклани от поддръжници на правителството на хуту, които твърдяха, че „отстраняват хлебарките“. Мъже, жени и деца бяха поваляни с мачетета, гранати и куршуми в домовете си и по улиците.
