Р азлични американски президенти са започвали военни действия в чужди страни, за да променят в своя полза властовите отношения там. Какво показват резултатите от тези интервенции и кои от тях могат да се считат за успех, съобщи Deutsche Welle.
Още от самото начало САЩ и Израел обявиха какво искат да постигнат с военните си удари в Иран: Техеран повече да не бъде източник на ядрена или конвенционална военна заплаха, а отслабеният режим на аятоласите да падне от власт.
Никоя друга страна няма повече опит от САЩ с операции, предназначени да сменят режими: само по време на Студената война (1947-1989) САЩ са предприели 72 опита да променят в своя полза властовите отношения в чужбина, сочи проучване. При това става дума предимно за операции на тайните служби (в 64 от случаите) с квота на успеваемост около 40 процента.
Така например през 1953 година американското ЦРУ съвместно с британското разузнаване МИ6 свалят тогавашния ирански премиер Мохамед Мосадек. Впоследствие обаче иранците все повече започват да възприемат шах Мохамед Реза като „лакей на САЩ“ и той е свален по време на Ислямската революция от 1979 година. Установеният тогава теократичен и все по-репресивен режим сега е във фокуса на въздушните нападения.
Това значи, че операция за смяна на режима, която в краткосрочен план изглежда успешна, впоследствие може да предизвика нови проблеми.
Какви други операции от този вид са били осъществени с американско участие:
Либия (2011)
Когато през 2011 година т.нар. Арабска пролет изпълни цяла Северна Африка с надежди за промяна, в Либия също нарасна съпротивата срещу дългогодишния властелин Муамар Кадафи. Под управлението на президента Барак Обама САЩ застанаха на страната на противниците на диктатора от т.н. Национален преходен съвет. САЩ, Франция и Великобритания предприеха въздушни удари в рамките на операцията на НАТО „Обединен защитник“. През октомври американски дрон и френски изтребител атакуваха конвоя на Кадафи, след което той бе убит от бойци на Преходния съвет.
Близо 15 години по-късно Либия все още е разпокъсана политически и изпълнена с голяма нестабилност.
Ирак (2003)
На 1 май 2003 година, само седмици след свалянето на диктатора Саддам Хюсеин, тогавашният американски президент Джордж Буш обяви края на войната в Ирак. „Преходът от диктатура към демокрация ще изисква време, но всяко усилие си струва“, каза Буш. „Нашата коалиция ще остане дотогава, докато си свършим работата. След това ще си тръгнем и ще оставим Ирак свободен.“
Само че в последвалия окупационен период не се установиха нито мир, нито стабилност: държавните институции бяха отслабени, а съседен Иран подкрепяше шиитските милиции, които постоянно влизаха в остри битки със сунитските части. Във властовия вакуум в крайна сметка се наместиха терористите от „Ислямска държава“ и продължиха да дестабилизират Ирак, Сирия и целия регион.
От гледна точка на американския историк Джозеф Стиб тогава американците погрешно са сметнали, че в такава ситуация ще могат да се наложат ценностите на либералната демокрация. „Те са вярвали, че режими като този в Ирак относително лесно биха могли да бъдат заменени след свалянето им.“
Афганистан (2001)
С Джордж Буш е свързана още една война, предназначена да промени режима: четири седмици след терористичните удари от 11 септември 2001 година американските военни стартираха операцията „Трайна свобода“ в Афганистан. Режимът на управлявалите дотогава талибани бе свален бързо – но и в тази страна подкрепяното от САЩ ново правителство успя да се задържи само за известно време.
След като международните части намалиха през 2014 година своя контингент, талибаните стъпка по стъпка си възвърнаха териториите. Те извършиха нападения и осезаемо отслабиха правителството. В последната година от първия си мандат Доналд Тръмп се споразумя с талибаните за изтегляне на останалите в Афганистан американски войници – срещу гаранциите те да не стават обект на нападения. А непосредствено след разпореденото през 2021 година от Джо Байдън пълно изтегляне на американските войници, талибаните си върнаха изцяло контрола върху страната и възстановиха предишната система на управление.
Панама (1989)
През 1980-те години на власт в Панама бе диктаторът Мануел Нориега –
приближен на ЦРУ до момента, в който не се превърна в тежест за американското правителство. Под негово ръководство Панама се превърна в средище на наркотърговията, а освен това САЩ се опасяваха, че могат да бъдат лишени от роля при планираното разширяване на Панамския канал.
През май 1989 година президентските избори бяха спечелени от опозиционера Гилермо Ендара, но Нориега не призна победата му. Ситуацията продължи да се влошава до 1989 година, когато президентът Джордж Буш разпореди военната операция „Справедлива кауза“ за свалянето на Нориега. На 20 декември Ендара зае президентския пост, две седмици по-късно Нориега се предаде. Впоследствие излежа различни присъди в САЩ, Франция и Панама до смъртта си през 2017 година. По-късно САЩ обявиха, че военната операция е струвала 331 милиона долара.
Гренада (1983)
От 1979 година карибската държава Гренада започва да се сближава все повече със Съветския съюз. Премиерът Морис Бишоп, който тогава се опитва да успокои тревогите на САЩ за тази нова близост, бе свален и убит от военните. Американският президент Роналд Рейгън започна инвазия, която бе подкрепена от множество карибски държави, но се натъкна на острата съпротива на британското правителство, което съзря заплаха за своята сфера на влияние – Британската общност на нациите. След изтеглянето на американските части кралица Елизабет Втора назначи преходно правителство.
Доминиканската република (1965)
След няколко преврата през 1965 година Доминиканската република бе на прага на гражданска война. След съответното гласуване в Организацията на американските държави тогавашният президент на САЩ Линдън Джонсън разпореди инвазия – предимно за защита на американските граждани, но неофициално и за предотвратяването на появата на „втора Куба“ в непосредствена близост. САЩ изпращат около 44 400 войници, за да установят на власт удобно за тях управление.
Специалният случай Венецуела
Последната акция за смяна на режим в друга страна се състоя съвсем наскоро – в началото на януари т.г., когато американският президент Тръмп нареди венецуелският президент Николас Мадуро да бъде отвлечен, за да бъде съден в Ню Йорк за „наркотероризъм“. Начело на страната застана неговата заместничка Делси Родригес, макар да е била част от режима. САЩ от своя страна разчитат да получат достъп до гигантските петролни залежи на Венецуела.
