Актрисата Мариана Димитрова почина в САЩ

М арияна Димитрова се е снимала и в над 30 български филми, сред които са "Осъдени души", "Мъжки времена", "Почти любовна история", "Дами канят", "Скъпа моя, скъпи мой" и др.

Тя направи и най-големия български пробив на професионалната театрална сцена в Щатите, след като "Олд Глоуб Тиътър" - един от най-големите театри в Сан Диего, я покани за главната роля в спектакъла "Света Петдесетница" от Дейвид Еджър, пише в. "Сега".

Първоначално Мариана била поканена само като лингвистичен консултант за репликите на някои от героите. След като обаче разбрали, че консултантката им е била известна актриса в родната си България, от театъра й предложили да се кандидатира за една от малките "бежански" роли.

Мариана научила текста на английски и заснела на видео сцената, която изпратила в Ню Йорк за одобрение от режисьора. Голямо било изумлението на всички, когато след седмица въпросният режисьор заявил на театралното ръководство, че такава актриса не е виждал в последните 10 години и че я иска директно за главната роля на музейната уредничка, независимо, че кастингът отдавна е приключил.

С договора си за ролята Мариана Димитрова стана член на изключително влиятелния Театрален профсъюз на американските актьори, което досега не се беше удавало на българин.

Актрисата е играла на староанглийски Гертруда - майката на Хамлет, в един от най-известните театри на Америка, "Лонг уорф". През последните години преподавала в Агенция за актьорско майсторство в Сан Диего, пише "Сега".

През 2003 г. излезе книгата й "Американски синдром", която спечели субсидия от конкурса "Помощ за книгата" на Националния център за книгата към Министерството на културата.

Пак тогава с помощта на колеги от Военния театър Мариана Димитрова организира и благотворителен концерт под надслов "Артистът - най-добрият приятел на човека".

Целта на представлението беше да се съберат средства за пенсионерите-актьори в старческия дом в Горна баня и да напомни на "човеците", че трябва да се грижат за своите приятели - хората на изкуството.

Мариана Димитрова за себе си, за чувствата си към България и за живота в Америка:

Пред сп. "Ева": "Съдбата ми предложи и това предизвикателство, запрати ме на другия край на света. Далече от любимата ми страна, от приятелите, от работата ми, от всичко, което обожавам. Направи ме никой, остави ме без опори, без езика, който беше моето оръжие, и ме подложи на изпитания. Но не съжалявам и не допуснах да изпадна в положението на аутсайдер".

Пред в. "Сега": "Ако някой ми бе казал преди, че ще ме мори носталгията и копнежът не само по родната земя, ами и по приятелите и любимата професия, щях да се изсмея. Тук въпреки липсата на битови сътресения мога да направя следната равносметка.

Ето какво спечелих и какво загубих в чужбина: Научих нов език - английски. Опознах историята и културните традиции на една голяма нация. Преподавам актьорско майсторство на хора от различни възрасти в агенция. Имам къща, всеки член от семейството ми кара своя кола, а дъщеря ми Александра учи в училище с насоченост към изкуствата.

Съпругът ми д-р Игор Куценок е професор, преподава психиатрия в най-престижния не само за Америка, но и за цял свят университет в Сан Диего и се занимава с нетрадиционен метод за лечение на затворници, наркомани и алкохолици.

Звучи като приказка. Но загубих улиците на София, театрите и най-вече Театъра на армията, работата в киното, творческите разговори, кафето с приятели, хората - добри или лоши.

Чувствам се чужденка в чуждата страна, а преди това бях започнала да се чувствам чужденка в собствената си страна. Кое е по-тежкото, не мога да кажа. И така животът ми тече с върхове и спадове, с тихи депресийки. "

Пред в. "Стандарт": "Опитвам се да бъда здрава и енергична и когато всички други ще имат Паркинсон или деменция, аз ще спечеля роля на кастинг за филм като "Да возиш мис Дейзи". Никога не съм се отказвала, никога не съм губила надеждата си.

Не искам да занимавам хората с моите проблеми в Америка, с моите депресии в Америка, с моите тежки моменти в Америка, когато толкова съм била изплашена, че за секунди през главата ми е минавала мисълта, че не искам повече да живея. Трябва да се работи и да се търсят пътища."