Н еотдавна белградският всекидневник "Политика" публикува откъси от студия, в която сръбското икономическо развитие се анализира по региони.
Според текста забележим растеж се отбелязва само в центъра на автономната област Войводина Нови Сад, в региона на Белград и в по-малка степен в Ниш.
В тези градове живее наистина 1/3 от населението на Сърбия, но останалите 2/3 живеят в постепенно обезлюдяващите провинции.
Развитието в тях стагнира, някъде дори е съвсем слабо. Между неудобните истини в студията е и фактът, че тъкмо Нови Сад отбелязва най-висок икономически ръст.
Ако се прилагат мащабите на политическата коректност, не би трябвало да е всъщност така, защото от 2004 г. в региона управляват сръбската радикална партия и кметицата Мая Гойкович.
Ако радикалните партии вземат властта, това ще означава изолация, връщане назад, безперспективност, предупреждават Европейският съюз и сръбските реформатори преди всички избори.
Но след общинските избори през 2004 вторият по големина град в Сърбия опроверга това предупреждение и напук на него, продължава да расте.
Структурно слабите региони в южната част на страната биха успели да догонят днешното равнище на Нови Сад едва през 2129 г., сочат проучванията.
Какво е пропуснато да се направи в Сърбия може да ни покаже един кратък поглед към близкото минало.
Политиката на министър-председателя Воислав Кощуница има
три приоритета: Косово, Косово и пак Косово
И през втория си мандат сръбският премиер прави всичко, за да попречи за окончателното отделяне от Сърбия на южната провинция, в която 90% от населението са албанци. Всичко останало е на заден план.
Ако съди по заглавните страници на белградските всекидневници, понякога човек действително добива чувството, че това е най-важната тема и друга просто няма.
Но докато в Белград говорят само за главната политическа линия и в спора за Косово отделни сръбски политици изглежда си мерят силите с Буш и Путин, основни и важфни икономически въпроси остават нерешени.
Цели клонове от икономиката са се превърнали в "косвени щети" на белградското зацикляне в проблема с Косово.
Как се е стигнало дотам, показва друга една студия. Тя беше публикувана преди няколко месеца и е посветена на упадъка на текстилната индустрия в южния сръбски град Лесковац.
Това е всъщност интересен политически анализ на "европейската инициатива за стабилност".
Лесковац, община със 156 хил. жители, някога е бил център на текстилната индустрия на Балканите.
Но това е вече минало, вината обаче е не в "глобализацията", както се опитват да обяснят някои от директорите на местните фабрики.
Примери от региона показват, че икономическата промяна е могла да се овладее.
В Македония и България, да речем, текстилният бранш е преодолял кризата от 90-те години и междувременно процъфтява.
В Лесковац обаче този бранш все повече запада. През 1990 г. Сърбия изнася текстилни изделия на стойност 209 млн. долара, повечето от тях произведени в Лесковац.
Износът на Македония същата година възлиза на 90 млн., а този на България - на 280 млн. долара.
През 2004 г. картината е съвсем друга: износът на сръбски текстилни изделия е по-малък, отколкото 1990 г., регионалните конкуренти Македония и България изнасят текстилни изделия на стойност съответно 540 млн. и над 1,5 млрд. долара.
Причините за това са много. През 1996 г. България се присъедини към Световната търговска организация, през 2001 г. Македония подписа споразумение за стабилизация и асоцииране в ЕС.
По това време в Сърбия се водеха войни или пък се предъвкваха пораженията от тях. Днес страната все още не е член на Световната търговска организация и няма споразумение за асоцииране в ЕС.
Упадъкът на Лесковац е последица не само от изолацията на страната при режима на Милошевич - след свалянето на режима през октомври 2000 г. също бяха допуснати грешки.
В Македония и България държавните предприятия бяха приватизирани и модернизирани, така че днес могат да удържат на международната конкуренция.
В Лесковац не приеха предизвикателствата на новото време - днес в града има главно
банкрутирали едри предприятия, чиито бивши шефове са безработни
Редица фабрики не работят. От 10-те хил. работници в текстилните предприятия днес според официалните данни едва 900 припечелват нещо, а и изплащането на заплатите им се бави често с месеци.
Световната икономика, откъдето Югославия се самоизключи през 90-те, отдавна вече не може да се сравнява с онази, в която Сърбия сега трябва да се интегрира. Сръбските военни авантюри струват скъпо на много сърби.
