Пламен Марков: Театърът е емоционално събитие

П�ф �ф. Пламен Марков е сред най-продуктивните български режисьори. Той е бил директор на Сливенския театър и Сатирата. Работил е в почти всички извънстолични театри. Поставял е в Театър "Българска армия", Народния театър "Иван Вазов", Сатиричния театър и др. Специализирал е по линия на Британския съвет в Лондон, води клас по режисура в Театралната академия.
Сред най-известните му представления са "Макбед" по Йонеско, "Пресечката", "Куцльото от забутания остров", "Бившата мис от малкия град", "Жулиета, Жулиета". През миналия сезон с голям успех се игра спектакълът "Арт" в Малък градски театър "Зад канала". Представлението бе номинирано и получи награди на фестивалите във Враца, Благоевград, "Аскеер" и други.

- Коя е причината в деконструкцията на общуването?
- В "Арт" има сложни думи и изразявания на неща, които са по-прости. В част от сложните термини се крият мотиви и причини на простите неща. Пиесата търси изначалното. Разбира се, шокът, който предизвиква Серж с избора да си купи бяла картина, е мощен катализатор на стоящото извън сферата на изкуството. Какво е приятелството и любовта? Ние си мислим, че ги разбираме като даденост. Харесвам деконструкцията в тези понятия, човек започва да търси скритото зад тях.
- Кога класиката става модерна?
- Ето това са понятия, с които се забавлявам. Ние ги приемаме като драматично сериозни. Те фиксират моментни състояния на нашето усещане, отношение към обектите. Приятелството за героите от "Арт" се е превърнало в инерция. Те си мислят, че са приятели, но не смеят да си признаят за настъпилата непоносимост помежду им. Във всяко същество е заложено да изземва жизненото пространство на себеподобните си. Кой е нашият приятел? Дали той е човекът, когото зачитаме или той е опонентът ни? Класиката и свръхмодерността са измислени понятия. Спомням си как след като Мартин Еслин написа книгата си "Театърът на абсурда" срещу него застанаха всички автори, описани в нея. Те се противопоставиха на определението "абсурдисти".
- Скуката, досадата предизвикват ли революционни жестове?
- Това е неизбежно. Депресията води до самоунищожение. Самоубийството само по себе си е революционен жест. Фобиите ще бъдат все по-активни. Дрогата, алкохолът запълват уголемяващите се пространства на агресията. "Досада" е кратка, възпитана дума с дъх на 18 век. Депресията ни владее. Човекът все повече се чувства празен, без съдържание, а светът се стреми към усложняване.
- Съществуват ли граници за изкуството, в усещането за изкуство?
- Има различни гранични територии. Всеки притежава собствена граница. Много ми се иска мотото на следващия фестивал да е свързано с думата празник, събитие. Театърът трябва да е емоционално събитие. За съжаление, зациклихме във формални движения, формални тълкувания на театъра. Поощрява се неистинската емоция. Театърът без публика е онанистично занимание. Надеждата ми е в новото поколение, което да отдалечи театъра от ритуалните упражнения на общности, лишаващи сцената от емоцията.