Н а теория с "Леон Екомотив" е възможно да се измине разстоянието от щаб-квартирата на "Сеат" в Испания до Великобритания само с един резервоар гориво. Над 1500 км с 55 л. На теория. Искам да наблегна на тази дума - теория, пише Пиърс Уорд в сп. "Топ Гиър".
Разбира се, има някои ограничения, тъй като официалният разход на "Леон" е далеч от нашата цел. Трябва да изключим климатика, да внимаваме с педала на газта, да вземем минимален багаж и да не спираме за хапване и кафе. О, и да караме точно с 80 км/ч.
Ако сте започнали да смятате, спестете си неприятностите - пътуването излиза 18 часа.
Няма нужда да казвам, че в офиса не настана блъсканица за тази задача. Да седиш 1500 км в кола без климатик означава, че и живеещ в пещера отшелник ще развие клаустрофобия. Но теорията съществува, на всичкото отгоре е моя и затова станах доброволец.
Горивото никога не бива да свършва. Съвременните автомобили имат големи резервоари, приличен разход, а бензиностанциите са навсякъде. Разбира се, всеки прекалява по малко.
Знаете как е - светва лампичката, че няма гориво, но вие подминавате първата бензиностанция, защото си мислете, че на следващата ще е по-евтино или пък тази не е от веригата, където предпочитате да зареждате. В крайна сметка спирате.
В нашия случай обаче ние не можем да направим подобно нещо. Защото, ако го направим, теорията ще си остане само теория. Затова, за да я проверим, отиваме до щаб-квартирата на "Сеат" край Барселона.
"Сеат" много мило ни предоставят няколко инженери, които да ни обяснят как трябва да караме, за да постигнем целта си, какво да предприемем, ако автомобилът се повреди, и какво те са направили, за да бъде "Леон" по-икономичен.
Обичайните работи - по-дълги предавки, гуми с по-малко съпротивление срещу настилката на пътя, малко спестено тегло. Дори и при това положение те смятат, че няма да успеем. Никакво съмнение няма. Твърдо "не".
Тръгваме към колата и по пътя се сблъскваме с президента на "Сеат". Обясняваме какво сме замислили и получаваме същия поглед, който ни хвърлиха инженерите - съчувствена загриженост за психическото ни здраве.
Подхвърлям остроумна забележка за лудостта и англичаните, но това не облекчава ситуацията. Погледът си остава същият. Сбърчената вежда не иска да се отпусне, и това е.
За да повишим шансовете си за успех, залепяме с тиксо вратите на колата. Всякакви ръбчета и нарушения в линията на купето, били те и минимални като на вратите, създават съпротивление и увеличават разхода.
Затова пуснахме в ход тиксото, като залепихме дори и вратата на шофьора. Това е готино, защото трябва да излизаме през прозорците като във филмите за състезателните пилоти.
След първите 50 км обаче моята теория започва да изглежда доста недостоверна. Няма нищо толкова депресиращо, колкото осъзнаването на факта, че през следващите 18 часа ще си затворен в кола и няма да има спиране дори през нощта.
С фотографа Джонатан Бушел се сменяме зад волана. На километража пише 127 км, навън е 30 градуса по Целзий, вътре е поне 35 градуса, пътуваме вече час и половина, а навигацията отчита, че след има-няма 1450 км ще пристигнем.
Разбирането, че светът ти няма да се промени през целия следващ ден, тежи на душата. Камионите ни мигат, като ни изпреварват, надуват клаксоните си, най-вероятно защото не са свикнали да виждат някой по-бавен от тях. А ние не им пречим и не виждам какъв е проблемът. Но тези раздразнителни шофьори са опасни. Практичността на нашата теория издиша.
По график сме. Стъпваме на магистралата, настройваме круиз контрола и разчетът за горивото на "Леон" изведнъж показа, че ще стигне за цели 1705 км, което е поне с 200 км повече, отколкото ни трябва.
В света на икономичното шофиране това е направо вълнуващо и започваме да крадем от разхода, като пускаме по инерция при всяка удобна възможност.
През останалото време круиз контролът снема напрежението от нас. Какво чудно изобретение! В това пътуване ни спасява живота, както между другото и изводът за iPod.
За известно време не се случва нищо вълнуващо. Цяла Франция изглежда замъглена като филм на бавен кадър, скуката е тотална. Даже нощната смяна не предлага грам емоция. В 3 часа сутринта Париж пък изглежда като специална версия на филма "Рандеву" за калпави шофьори.
Нещата живват едва когато се озоваваме отново във Великобритания. След 1334 км светва лампичката за презареждане. На всичкото отгоре няма аварийна лента и ни облива студена пот, защото, ако спрем точно на този път, ще ни линчуват.
Не можем и да си позволим да намаляваме скоростта заради икономията на гориво и притеснено се ослушваме за шума на двигателя. Около 50 км по-късно излизаме на М26 и попадаме на родоначалника на всички задръствания...
Първоначално изпитвам облекчение. Тук лесно ще отбием встрани, тъй като останалият трафик едва пъпли. Но след това светва един от модерните знаци, който позволява влизане в аварийната лента, за да се облекчи движението.
Гррррх!
"Леон" твърди, че има гориво за още 8 км, но ако спрем тук, озверялата тълпа първо ще ни нарита до полукоматозно състояние, а след това и ще ни линчува. За десерт.
Затова оставям по-голямо разстояние между мен и колата отпред, в случай че спре. Идеята е, че аз не бива да спирам, и се надявам, че тя ще потегли, преди да съм я достигнал. Галя газта като с перо по изкачванията и пускам по инерция при всяка възможност.
Започвам и да се оглеждам дали няма начин да издрапам отстрани, но се отказвам. SUV би се справил с бордюра, но този "Леон" няма шанс.
Но в това напрежение има и удоволствие. Стигнахме толкова далеч, без нищо да ни разнообрази. Е, като не броим случайните халюцинации от недоспиване.
И затова рискът да загинем, претрепани от побеснели британски автомобилисти, определено вдига адреналина.
Пъплим цяла ера, но най-после излизаме от задръстването живи и здрави. От тук нататък всичко е без значение. Претръпнали сме, тъй като индикаторът на гориво отдавна показва нула след 1424 км, а подминаваме бензиностанция след бензиностанция. Оставихме зад гърба си и табелата за Лондон, след това махнахме на колегите край офиса на Top Gear, а "Леон" даже и не се задавя.
Би трябвало да празнуваме, но сме толкова невероятно изтощени, че бих бил по-щастлив, ако проклетият автомобил най-после беше предал Богу дух. А той не показва дори белези на умора. И ето ни на А40, продължаваме опита да вземем здравето на колата.
Вече едва гледаме и даже не можем да се зарадваме. Вместо това ни обзема гняв. Просто искам да спрем. Вече не държим само най-лявата лента, пускаме и климатика.
Теорията ми се оказа вярна, ОК? Чувате ли ме, вие от "Сеат"!
И тогава, като гръм от ясно небе, натискам педала на газта и нищо не се случва. Бързо давам ляв мигач и влизам в аварийната лента. Слава Богу, тук такава има.
Най-после мога да изляза нормално от вратата на шофьора. Правих се на филмов състезател и излизах от прозореца не помня колко пъти, но това никак не е удобно. Тази част от теорията издиша.
Изминахме 1509,4 км и "Леон" най-после се предаде. Цели 26 часа почти непрекъснато шофиране. Що се отнася до "Леон", постижението е внушително.
Среден разход от 3,6 л/100 км, а това е с цели 23,6% по-добро от официалните данни на "Сеат". Но вече няма никога да се занимавам с теории. Може и да се оказах прав, но ако трябва отново да доказвам нещо подобно, по-скоро бих се захванал с непосилен каторжен труд.
