П околения наред израснаха с представата, че Оливър Туист и неговите съжители в предвикторианското сиропиталище са били гладни, затова той е избран да протестира и поиска още храна, в резултат на което се завърта целият сюжет на романа на Дикенс.
Гладът на Оливер Туист е захранвал писатели и политици, обществени фигури и революционери в битката им за някакъв по-различен свят. Недояждането на героя сигурно е помогнало на мнозина да се хванат на приказките за социална и социалистическа революция, за злата природа на капитализма.
Така Оливър Туист е дал своя принос в хиляди политически убийства, терористични актове и вероятно е причина за преврати и палежи. Нали Маркс беше казал, че е научил от Балзак "повече, отколкото от всички професионални историци, икономисти и статистици, взети заедно".
Светът стана жертва, или поне промени хода си заради литературните увлечения на един човек. Хитлер пък е гледал постоянно английски филми. Дали от тях е научил повече, отколкото от всички икономисти и историци, не е ясно, но може би в резултат на филмовите си увлечения той изпревари историята и забрани в Германия лова на лисици с кучета като нехуманен спорт шейсет години преди Тони Блеър да направи същото в Англия.
Сюжетите са често движеща сила в историята. Една разказана и харесана история трудно може да се обори с факти.
Сега например се оказа според British Medical Journal, едно от най-авторитетните научни списания, че храната в предвикторианските и викторианските домове не е била недостатъчна, дори е била по-качествена от това, с което се тъпчат много съвременни деца.
Това заключение обаче няма да промени възгледа за недохранването на Оливър. По традиция Би Би Си пак показва по Коледа една от многобройните филмови версии на Дикенсовия сюжет. Зрителите отново ще се просълзят и ще си кажат, че децата никога не трябва да остават гладни.
Българските зрители, разбира се, няма да се просълзят. Не защото са скептични към Дикенс, а защото българите не плачат. Според неотдавнашно изследване на университета в Южна Флорида българите са най-неплачещата нация в света. Американците плачат най-много.
Напоените със сълзи или гняв сюжети трудно се изличават. У нас са заседнали няколко такива сюжети. Например сюжетът за това, че сме бедни. Едва ли не като Оливър Туист.
За това, че всички политици са мошеници. Че другите не ни обичат. Сюжетът за заговора на големите. Ние сме също жертва на множество сюжетите за това, че сме жертви. И че единственият път напред е жертвата.
"Под игото" например предлага такъв сюжет. Макар и средна ръка приключенски юношески роман, творбата на Вазов продължава да бъде лансирана като библия на националното ни възраждане.
Когато някакво изследване реши да посегне на историята за Батак, целият народ се вдигна на нож просто защото някой реши да постави под въпрос идеята за това, че сме жертви. Музеят в Батак не е музей на Батак, той е музей на жертвите - половината е за отряд "Антон Иванов" и за това как на партизаните са им отрязани главите.
"На всеки километър", един от най-устойчивите сюжети от войната насам, който продължава да осигурява абсурдно висок рейтинг на министър на културата (!), е просто възраждане на Вазовите възрожденски сюжети.
Когато високо видими обществени фигури ни казват, че България е жертва на конспирация, че й е дошъл редът да бъде хулена, че не сме лоши, но са ни нарочили, че ние няма да помръднем, независимо дали ще ни бесят, или ще стрелят по нас, те преразказват "Под игото" и "На всеки километър".
Те разказват за едни силни хора, които правят каквото си искат с едни слаби хора, които упорстват срещу силните хора с ясното съзнание, че нямат шанс да спечелят.
Между "Под игото" и "Оливър Туист" има доста общо. И двата романа са съмнителни по отношение на своята достоверност, и двата са силно фантазни, и двата определят протестните нагласи на почитателите си (независимо дали те са чели или не книгите).
Чудя се дали както Маркс е научил повече от Балзак, отколкото от стотици историци и икономисти, някои български политици не са научили повече от "Под игото" и "На всеки километър", отколкото от Световната банка и Международния валутен фонд.
Политиците и протестиращите по улицата хора обичат фантазните сюжети, фикцията (както се казва на английски), защото там нещата се случват по-бързо, отколкото в реалния живот, и защото е ясно кои са добрите и кои са лошите.
Внезапното национално благоденствие връхлетя България през последните години, съвсем не според сюжетите, които познаваме и на които вярваме. Затова архитектурата ни, държавата ни администрация, полицията, образованието и животът ни се изродиха.
Сега страната навлиза в криза. Тя ще бъде жертва на външни сили. Ние ще бъдем безпомощни и ще се отдадем на гняв у дома. Ще се затворим в къщите си. Ще замълчим. Няма да пророним и една сълза (както вече университетът в Южна Флорида доказа).
Така ще влезем в познатия си сюжет и ще се почувстваме доволни. Очаква ни една нова година, която ще прекараме в съгласие със себе си.
криза, която тихо расте" />
