Катедра Екология – аула 205

Той седеше пред прашната катедра. Имаше лекция. Но нито един от студентите не беше дошъл. Нито днес, нито вчера, нито през нито един ден от семестъра. Той сви лакът и погледна към часовника си, виждаше размазано, затова сложи очила и пак погледна към часовника. Отново му беше размазано, това бяха сълзи. Професорът реши да почака още пет минути. Правеше това абсолютно всеки път - не го правеше за студентите, тях отдавна ги нямаше. Даваше си още пет минути. Облегна се на старото дървено бюро, погледна блуждаещо към единия край на аулата, бавно проследи редицата от седалки и погледът му стигна до другия край. Все още виждаше размазано..Сведе глава надолу и затвори очи. В главата му се върна отново този спомен:

Беше студент, трети курс. Млад и изпълнен с ентусиазъм. Отличникът на курса, любимец на всички лектори - най-дейният им студент. Отличаваше се от всички свои колеги, защото той вярваше, а те не. Вярваше в бъдещето и в това, което прави за него. Говореше запалено за мечтата си да основе фондация. Да създаде движение. Да научи милиони хора на това, което той научаваше всеки ден. Всички му се примиваха за това. Казваха му, че нямало смисъл. Никой нямало да го послуша. Но той не им обръщаше внимание. Наричаше ги „песимисти", а те него - „отчаят мечтател". Въпреки различията им, те бяха приятели, движеха заедно. И той все се надяваше, че неговите възгледи ще станат и техни. Всичките му опити да ги агитира за някаква кауза, завършваха с провал, но не се предаваше. Не ги осъждаше, просто продължаваше да вярва и да се бори за каузата си.

Един ден те го заведоха на кино. Филмът се казваше AVATAR. Казваха, че бил фантастика. Публиката беше полудяла по него, но него не го впечатли толкова. За него това си беше смотана фантастика. След филма отидоха на по бира. Започна се спор. Колегите му говореха:

- Видя ли, видя ли какво ще стане с бъдещето, в което вярваш? - Човешката раса ще унищожи собствената си планета, и това няма да е достатъчно да признае грешките си. Няма да си признае, че е безотговорна, вулгарна и неблагодарна, нахална и безочлива. Търси всякакви методи да оцелее, и всичките й усилия са усилия на консуматор. Тя консумира и консумира, и не дава нищо в замяна. Не гради, не съхранява, не опазва. Човешката раса е използвач! И вместо да се опитваш са промениш нагоните й, се откажи още сега...Няма смисъл, човече. Те са повече от нас. Не им пука за теб, за идеите ти. Не им пука, че имаш право. Ще те подминат, ще те смажат в тълпата. Ще те настъпват и ще ходят по теб. Остави ги да живеят в собствената си помия! Безнадеждно е!

Той се ядоса, сви нервно юмрук и го стовари на масата в трясък:

- От къде сте толкова сигурни? Говорите толкова убедително..А това е просто един филм! Това е смотана фантастика, хора, стегнете се - всичко зависи от нас! Всичко е в ръцете ни, и не е толкова непоправимо. Защо вярвате повече на филмите, отколкото на науката, на методите на науката.. Вие сте предатели! И аз се уморих да ви убеждавам, че не сте прави в това, че изоставяте принципите си. Избирате по-лесното - избирате да не ви пука. О.К. Бъдете си и вие консуматори и използвачи - така е по-лесно. Аз бях до тук! Приключих с вас и вашия тъп непукизъм..

Той стана, погледна ги пренебрежително, засили се да каже нещо гневно, но се спря и просто се запъти към вратата да си тръгва. А те почти в един глас му казах в гръб:

- Бъди сигурен, ще се съсипеш. Сега вярваш, че можеш да ги промениш, но един ден, ще се разкаеш, че си обрекъл живота си на кауза, която е обречена на провал.

Минаха обещаните пет минути. Професорът знаеше, че е време да тръгва.. Изправи се, взе куфарчето и чадъра си и тръгна по стълбите към вратата. На излизане се обърна към катедрата и въздъхна тежко. Прекрачи прага, отново се обърна и погледна нагоре. Той гледаше към табелата над вратата и отново размазано, едва прочиташе надписа „Катедра Екология - аула 205". Това бяха сълзи. Професорът въздъхна повторно и за последен път затвори вратата на аулата.