И протегна изморена длан. Вкуси полъха на загорялата пустош. Обходи с поглед що бе около пустошта и не видя друго освен пустош. Беше гладка, безширна.Току- що проплакващото слънце шареше по капка ѝ линии, ту тънки,ту дебели и пак така нахално пареше, изтръпваше, но нали не затова бе пустошта- да отразява като огледало това що се взира в нея. Искаше ѝ се да приюти нещо, да го обгърне с необятността си и да го разведе из простора си, да покаже, че дори наивна и гола, и тя е чудо.
Застъпах по нея, меко, внимателно, ходилата ми горяха. И така докато свикнах да ме не ме боли, да не ми пари, да не ѝ се сърдя. Тогава и на мен ми простиха. Не го и разбрах. Имах времето да ходя и ходех. Все пустошта ме посрещаше... и пак тя... и пак тя. Често ми повтаряше, че сме едно, че накрая ще се слеем, че аз ще стана част от нея, малка част. Лъжеше ме, знам, че ме лъжеше, нали?
И други стъпки, освен моите, започнаха да отмиват прахта от покривалото ѝ. Струваше ми се, че оставяха повече следи, повече моменти, сякаш лъхаха повече на живот, сякаш тяхната пустош беше повече от моята пустош. Цялото ми тяло изтръпна, не познаваше тези емоции, съпротивляваше се. Имаше смисъл да бъда такъв, да мисля за „другата” пустош, тази, която не притежавах. Погледнаха ни. Бяхме като кутии пълни с пустош. Аз харесвах моята кутия, не исках друга. От времето бе почнала на се разпада, да окапва. Но пустошта си стоеше, цяла и непокътната, пожалена.
Моята пустош не отразяваше слънцето, мен, нищо не отразяваше. А аз исках да копирам всичко, да го вкуся, да поживея с него. Пак ни погледнаха- все същата пустош, все същите стъпки. И видях, че дори и те избледняват, че дори и тях вятърът отнася незнайно накъде, а аз исках да знам къде.
Страхът ми поднесе ново усещане, нов смисъл, нова хлад. Вдигнах глава към светлосиния нюанс и измежду пухените бели фигурки видях лицето си, имаше и кутия. Моята ли беше? Беше също така изнемощяла в краищата си. И се приближаваше. До нея имаше още една. Падаха една след друга и всички те си приличаха. Две от тях се разтекоха по лицето ми. Бяха кристални, толкова красиви и толкова малки. Нарекох ги „малкото чудо”. Дойдоха и останаха. Сливаха се една в друга, ставаха големи. Реших да вляза в една от тях и да я попитам откъде е, защо е тук. Всичко си остана така тихо и безмълвно, както беше и преди, само пустошта ми я нямаше. Нямаше я. Бяха ми я отнели безвъзвратно, бях ограбен, бях само кутия.
Без пустош не можех да извикам, да нараня, да простя.
Видях и други като мен, ограбени и без път или поне така изглеждаха. Разказаха ми, че по цялата пустош са се разстлали „малки чудеса”, на места били големи, на други не чак толкова. Разбрах, че моето „малко чудо” , това, което ме остави празен, идва от далечна пустош- Шварцвалд. Исках да съм там, поне въпроси ми останаха, въпроси за пустошта ми, за грабежа ми, исках да ги задам, да чуя отговор, да видя съжаление.
Досега гледах „малките чудеса” винаги сам, винаги от разстояние. Бях усетил безтегловността им, устрема им да отнемат, да те изпразват и оставят кух. Доближих се. Наведох се над малкото чудо и затърсих с жаден поглед нещо, каквото и да е. Единствено се очертаваше образа на нечия кутия, така приятно полегнала върху отразения тюркоаз. Понечих да я докосна, но с уплаха да не бъда пак ограбен. Съзрях кутия, малка и овехтяла от пороците на времето, но това отвътре блестеше така ярко, така грандиозно, че ми заприлича на второ слънце. Не помръдвах. Като опарен от нагорещено желязо присвих очи в осъзнатата си обикновеност. Но това слънце си стоеше там, гледаше ме изпод сините завеси и сякаш ме познаваше. Изпитах странно задоволство. Хареса ми. Пак се вторачих в слънчевата бездна, жаден и неопитен, ограбен, но блестящ. Да, това беше моята кутия, моят изнурен картон, но и моето слънце. Някак си, не знам как, „малкото чудо” така самоволно и без свян бе заменило пустошта ми с душа, с усещане. Бях празен и пълен едновременно. Нарекох „чудото” си Дунав. Исках да е само мое, само аз да се потапям в ленените му завивки и да ме зарежда със слънце, мирис и цел. Пазех го. Обгръщах го с душата си и бяхме само двамата.
С времето се научих да го деля и с други. И те видяха чудото си в него. Пазеха го чисто и невинно, обичаха го. Бяхме едно цяло, грижехме се един за друг. Сега то немее и стенанията му са звучни, и неговите и на братята му. Много пустош се изхвърли в тях, кална и мръсна. Искам го пак сияещо от младост, самоуверено и чудотворно. Знам, че ще стане, и ни сме чудеса и ние ще го променим.
