Дъждове

О�м �м месеца откакто г-н Иванов остана без работа. Всеки опит да започне нова се оказваше безуспешен. Днес беше големият му ден. Беше поканен на интервю. Не можа да спи цяла нощ. Събуди се 2 часа по-рано от нормалното. Направи си кафе, пи няколко глътки. От притеснение не можа да хапне нищо. Облече си най-хубавия костюм.

Излезе.

Беше едва 7.45, а температурата достигаше 27 градуса. Градските улици все още бяха сенчести, но след около час всичко щеше да бъде безпощадно напечено.

4 седмици откакто не беше валяло... 

*****

Децата седяха в колибата. Играеха си с малки камъчета. Баща им беше заминал на лов. Тук слънцето залязваше много късно. Денят беше безкрайно дълъг и горещ. В дни като тези сякаш малкото останала вода в съсухреното човешко тяло се изпарява.

Играта продължи съвсем малко. Жегата беше толкова непоносима, че децата не можеха да се съсредоточат върху играта.

Най-малкото от тях, почти бебе, още спеше. Събуди се изведнъж и раздра въздуха с проницателен плач. Искаше вода. Майката чу плача, взе делвата, в която имаше едва два литра вода и поднесе няколко капки към лицето на детето. Очите на другите следяха с тъга тази сцена. В моменти като тези и те искаха да са още бебета, за да могат да  докоснат устните си до живителната течност, за да могат да усетят съживяването на организма си.

4 месеца откакто не беше валяло....

*****

Часът беше 9.40. 20 минути до началото на интервюто. Жегата започваше да става непоносима. Особено за г-н Иванов, който не знаеше къде да застане от притеснение. Той застана пред огромната сграда, където трябваше да се проведе интервюто.

Усети как жегата го залива още по-мощно. Капки гореща пот избиха по челото му. Той започна да ги попива, но сякаш върху всяка попита капка пот, се появяваха още 10. Стана му зле. Не можеше да отиде на интервюто в такъв вид. Скри се на сянка.

*****

Бащата тъкмо се връщаше от лов. Уловът не беше добър -- само два заека. Когато той наближи селото, по небето се появиха няколко облачета. Макар, че те все още бяха много малко и съвсем бели, той много добре знаеше какво значи това -- дъжд.

Появи се лек повей. След малко вятърът се усили, облаците започнаха да се сливат.

Станаха много.

Децата изскочиха от колибата. Знаеха, че наближава буря, наближава дъжд, идва живот. След малко закапаха първите дъждовни капки. Децата гледаха към небето -- подскачаха, протягаха ръце нагоре. Сега малките телца бяха изпълнени с бушуваща отвътре енергия, тя струеше от тях, гонеше умората светкавично, носеше живот.

Цялото село се оживи. Дъждът закапа по-енергично. Поеше почвата, която също прежадняла пиеше и попиваше всяка малка капчица, обливаше хората, а те, заредени със същинска енергия усещаха, че са живи.

*****

Дали от притеснението, от жегата, или от двете, г-н Иванов беше целият мокър. Топли капки, мъчителни капки. Все едно цялата му енергия си отиваше с тях. Подлудяваха го, караха го да се страхува. Изпиваха го. Като малки черни пиявици, силно вплели силните си устни в мъчителна целувка.

Колкото повече мислеше за тях, толкова по-непростимо те избиваха по кожата му. Все едно цялата вода от него излизаше през порите му.

*****

Дъждът продължи цял ден. Всеки от селото му се наслаждаваше, попиваше с трепет всяка капка. Хората знаеха -- дъждът е дар от боговете. Всяка капка е по-чиста от сълза. Дъждът е онази живителна сила, която идва направо от небето -- в чист, неопетнен, неомърсен вид. Бяха целите мокри. Малки живи капки се стичаха по кожата им, потта беше отмита от свежи, прекрасни, чисти кристалчета. А те, караха хората да знаят, че са живи, караха ги да чакат следващия дъжд.

И така до след 4 месеца...

*****

Г-н Иванов не успя да отиде на интервюто. Всяка нишка от костюма му беше мокра. Останал бе без капчица енергия. Не можеше да помръдне. Водата отнемаше от него, отнемаше му силите. А може би неговото място не беше в този шумен, мръсен и потискащ град?

Взе решение.

Потегли към къщи.

По небето започнаха да се появяват дъждовни облаци.

*****

Седя на терасата и гледам към небето. Пак ще вали. Но това е нормално за пролетта тук. Първите капки започват да падат по нагорещената тераса. Обичам дъжда. Всяка капка носи такова величие, такава наслада, такава сила.

Тя е живот, тя е смърт, тя дава енергия, тя отнема енергия. Още от дете мислех коя земна стихия е най-силна, още тогава се убедих, безспорно това е водата. Тя ме радва, тя ме плаши. Тя въплъщава в себе си всички земни чувства, всички боли, всички мъки и разочарования, но с тях и щастието, любовта, надеждата.

Всяка капка е перфектна, тя е жива. Тя е красива, като всяка нежна снежинка. Обичам дъжда, защото е непредвидим, защото е силен, защото е жив.

Протягам ръка към небето.

Капките падат по мен. Усещам ги част от мен. Успокояват ме.

Аз също съм вода, жива капка, плуваща в океана Земя.