ВиШе образУвание

В исшето образование в България е като обърнатата пирамида. Всичко е надолу с главата.

Студентите хвърлят най-много усилия и средства в кандидатстудентските изпити, а на изхода на държавните университети ги чакат обезценените им дипломи. Междувременно те са прекарали около четири години между мухлясалите от консерватизъм стени на едни достолепни, всяващи страхопочитание, но все пак феодални имения. Където в повечето случаи по оценка на работодателите са получили неадекватно на търсенето на пазара на труда образование.

Качеството

В България трудно може да се каже дали висшето образование е качествено или не. Няма данни например какво работят завършилите даден университет, каква заплата получават, каква част от тях са ангажирани по специалността си, колко са безработните...

Оттук университетите трудно могат да бъдат сравнявани както помежду им, така и спрямо чуждестранните. Не могат да се видят и тенденциите - подобрява ли се качеството, влошава ли се, или е в застой.

Субективните оценки на работодатели, преподаватели и студенти обаче показват, че България има проблем с висшето си образование.

"Университетите не осигуряват напълно най-съв­ременното и качествено обучение", казва с известна доза деликатност Вахе Торосян, вицепрезидент на "Майкрософт" за Централна и Източна Европа, и допълва: "що се отнася до IT персонала, в България ние обучаваме собствените си хора, след като са завършили образованието си."

По думите му има сериозни липси в образованието по бизнес и маркетинг, като "намирането на хора с правилния профил не е най-голямото предизвикателство; по-трудно е да се намерят достатъчно такива хора".

Вече има случаи потенциални инвеститори от области, изискващи по-висока квалификация и образование, да се отказват да влязат в страната след проучване на предлагането на труд. Това означава, че сегашното висше образование е спирачка пред икономическия растеж.

Георги Ганев, програмен директор на Центъра за либерални стратегии и асистент в Стопанския факултет на СУ, смята, че нивото "не е отвратително лошо", и вижда "голям мегдан за подобрение": "Организацията не е добра, има малко адекватни курсове, а някои от преподавателите не могат да преподават. Има проблеми с парите, базата, учебниците... Няма много ярка връзка с трудовия пазар, не знаем какво става с нашите студенти. Зле сме със стимулите."

Студентите обикновено се оплакват от слаби преподаватели, неадекватни предмети, субективизъм при оценяването и корупция, което кара все повече българи да търсят университети в чужбина. Известна представа за незавидното положение, в което се намира страната, дава фактът, че нито едно българско висше учебно заведение не попада в топ 500 на най-престижните университети в света.

Причините и решенията

Най-общо има две коренно противоположни схващания за причините, довели до некачественото висше образование. Оттам идват и двете тотално различни решения. Преобладаващото мнение сред ректорите е, че държавата отделя малко пари и всички проблеми ще бъдат решени, ако тя ги увеличи.

Обикновено работещите в системата посочват, че в бюджета се заделят твърде малко средства спрямо други страни или че средната годишна издръжката на българския студент е много пъти по-малка от тази на европейския и американския.

Обратният възглед, който се споделя от икономисти и работодатели, е, че проблемът не е в количеството пари, а в начина, по който държавата ги дава. Според тях сегашната система на финансиране, при която държавата определя броя студенти, размера на таксите и колко пари в кой университет отиват, не поражда достатъчно конкуренция между вис­шите училища, съответно липсват стимули за подобряване на качеството.

"Университетите се нуждаят от повече финансова автономия - сами да са отговорни и за приходите, и за разходите си, а не да се оплакват на правителството, че не могат да си платят парното. Така те ще инвестират в оборудване, по-атрактивни прог­рами и модерни професори, за да привлекат повече студенти. По-добрите университети ще имат повече приходи (главно от студентски такси и работа по проекти - бел. авт.), а лошите ще изчезнат", обяснява старши икономистът от институт "Отворено общество" Георги Ангелов.

Сблъсъкът

Гореописаните два възгледа се сблъскаха през изминалата седмица, след като на 10 март министърът на образованието и науката Даниел Вълчев представи пред съвета на ректорите акценти от бъдещата стратегия за развитие на висшето образование (която трябваше да бъде готова до края на 2006 г.).

Министърът няколко пъти повтори, че нищо от този проект не е окончателно и всяка идея в него подлежи на обсъждане. Той обаче беше категоричен, че е необходима коренна промяна във финансирането на висшите училища. По думите му, за да е конкурентно, образованието има нужда от много повече пари и тъй като е невъзможно държавата да ги осигури, предлага те да идват от таксите, които плащат студентите.

Боян Биолчев, ректор на Софийския университет, който бойкотира срещата във Варна, впоследствие изрази несъгласието си: "Проблемът на българското висше образование е острият паричен недостиг. Той може да се реши само чрез допълнително финансиране (от държавата - бел. ред), тоест с по-голям процент от БВП."

В момента всички студенти плащат такса, която е държавно определена - примерно в СУ "Св. Климент Охридски" за икономика се плаща 200 лева годишно, за право - 245, и т.н. Идеята на министерството е от идната учебна година университетите сами да определят размера на таксите, но без да надхвърлят определената от държавата издръжка за всяка специалност.

Стратегията предвижда още висшите училища сами да определят и броя на студентите, като се смята, че това ще направи достъпа до университетите практически отворен.

По думите на Вълчев в момента има капацитет за още 50 хиляди студенти, но държавата не отпуска финансиране. (Стратегията все пак предвижда таван за бройките - те не могат да бъдат повече от капацитета на вуза, преценен от Национална агенция по оценяване и акредитация.)

Според Георги Ангелов обаче и двете ограничения - за таксите и за броя студенти, са излишни, тъй като пазарът на висше образование ще изпълни тази "регулираща" функция.

Първо, определената държавна издръжка в повечето случаи е недостатъчна и не би трябвало да има проблем по преценка на университетите те да поискат по-високи такси от студентите. За да ги получат обаче, ще трябва да се конкурират с качеството на продукта.

Същата е логиката и за броя студенти. Докато кандидатите са повече от местата в университетите, системата няма да има стимул да се подобрява. В крайна сметка повечето студенти ще търсят качественото образование и диплома, която да "говори" на работодателите, а не просто място, където е най-лесно да влязат.

Икономистите предлагат по-радикална промяна във финансовия модел - по системата "парите следват студента". При това независимо дали той отива да учи в държавен, или частен, български или чужд университет у нас.

Идеята е, вместо да субсидира университетите, държавата да разпредели този разход условно на всеки, който пожелае да получи висше образование. Така определената сума ще отива в този университет, който студентът е избрал. Това ще стимулира конкуренцията между висшите училища, тъй като всеки ще се бори за повече студенти, съответно - повече пари.

Системата не изключва и допълнително събиране на такси. (Което, както и в предлагания от министерството вариант, предполага развитие на система за студентско кредитиране.)

Пред "Капитал" министърът на образованието Даниел Вълчев коментира предложението за "парите следват студента" с думите: "Сигурен съм, че в перспектива това ще се случи. Но не съм убеден, че системата е готова да го приеме днес."

Политическата воля

Правителствата от началото на прехода досега не увеличават чувствително субсидиите за вис­шето образование, защото знаят, че парите ще потънат в нереформираната система без резултат. В същото време обаче те не предприемат и нужните реформи, защото не им достига политическа воля да се противопоставят на заинтересуваните от запазването на статуквото - много ректори, преподаватели и чиновници, работещи в системата.

Така се получава един омагьосан кръг, чийто резултат е силно централизирано висше образование. От 1996 г. насам измененията и допълненията в Закона за висшето образование са повече от двайсет, но всички те са правени на парче, без обща визия за реформа.

На практика България има висше образование от социалистически тип - всички важни решения, включително за финансирането, се определят от държавата. Има и неравнопоставеност между държавните и частните университети в полза на държавните.

Настоящият просветен министър Даниел Вълчев многократно е изразявал желание за реформи. Либерализация, публичност, прозрачност, автономия и конкуренция са заявените цели на стратегията за висше образование (виж текста "Другите разминавания").

Друг е въпросът как и дали ще бъдат постигнати. Стратегията върви в правилната посока, но й липсва онази решителност, която да я превърне в заявка за истинска реформа.

Другите разминавания

Освен по въпросите на финансирането ректорите се изправиха и срещу още няколко ключови предложения в стратегията за реформи, които преследваха непроз­рачното управление на университетите.

Най-шумно обсъждана се оказа идеята на министър Даниел Вълчев договорите на ректорите да се подписват от премиера или министъра на образованието (по-късно Вълчев се отказа от това си предложение).

Министърът обясни пред "Капитал" аргументите: "България е една от малкото страни, където ректорите се избират, а могат да бъдат освобождавани, включително предсрочно, от "трудовия колектив". Затова той е в много трудно положение да прави по-сериозни реформи."

Ръководствата на университетите изразиха шумно несъгласие с още една от принципно доб­рите идеи на стратегията - създаването на университетски настоятелства.

Проф. Боян Биолчев обясни, че не е малоумен, за да бъде наблюдаван. А по принцип настоятелствата са добра практика - те гарантират проз­рачност при управлението на университета и не позволяват единоначалие.

Още тази седмица Даниел Вълчев модифицира идеята си за състава на университетските настоятелства. Първоначално той предлагаше те да имат 15 членове (външни за университета лица), като половината се избират от академичната общност, а другата половина - от МОН. Според последния модел броят на членовете и влиянието на министерството са значително ограничени.

Просветният министър има намерение да промени и функциите на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА), като я натовари със следакредитационен контрол.

Според някои икономисти обаче монополът на НАОА трябва да отпадне, като се признаят акредитации на университети, направени от агенции от ЕС или други развити страни.

Висшата атестационна комисия (ВАК) ще продължи да присъжда научните степени. Само доктор ще бъде децентрализирана и ще се присъжда от обучаващата институция; а всички останали - доценти, професори и пр., ще трябва както досега да минават през тежката процедура на ВАК.

"Освен в България ВАК като орган и функции съществува само в Русия, Беларус, Северна Корея и Монголия", казва ректорът на НБУ доц. д-р Сергей Игнатов.