Б ъдещите историци ще гледат назад с изумление американската външна политика на прага на новото хилядолетие, и по-специално курса й към Русия.
Разбира се, вярно е, че бившият Съветски съюз някога беше сериозна заплаха за САЩ и техните съюзници - световно предизвикателство, което ангажираше американската енергия в продължение на 50 години и струва живота на десетки хиляди американски граждани във войни за възпиране на комунизма, които се водеха на странични фронтове.
Битката обаче приключи през 1989 г. с победа на Запада, която бе не само пълна, но и като по чудо мирна. Оттогава насам американско-руските отношения не са лесни, но обикновено двете страни си сътрудничат.
Русия не е убила нито един американец.
След атентатите на 11 септември тя незабавно ни поднесе съчувствията си и ни предложи помощ.
Какво тогава е възможното обяснение, че в момент, когато и САЩ, и Русия са изправени пред един общ враг - ислямисткият тероризъм, хардлайнерите в администрацията на американския президент Джордж Буш, и по-специално в кабинета на вицепрезидента Дик Чейни, привеждат доводи в подкрепа на нова твърда линия към Москва?
Според публикации в медиите те проповядват създаване на антируски военни съюзи с руските съседи и оказване на открита подкрепа за вътрешнополитическите опоненти на президента Владимир Путин.
Както дори Буш редовно и правилно напомня на американците, терористите се стремят да се сдобият с оръжия за масово поразяване, които заплашват да изтрият от картата и американски, и руски големи градове.
Напрежението между САЩ и Русия сериозно отвлича вниманието от смъртоносната опасност за света, породена от ислямисткия тероризъм. Защо в такъв решителен за историята момент Вашингтон ще се впуска в ненужни сражения с Русия, страна, която безспорно има различия със САЩ, но не заплашва нито живота на американските граждани, нито жизненоважни американски интереси?
Някои предложиха американската политика към Москва да изглежда съзнателно провокативна.
Безспорно САЩ трябва да подкрепят демокрацията в Грузия и Украйна, но наистина ли е в американски интерес да бъдат поддържани грузинците в гражданските им войни на етническа основа срещу подкрепяни от Русия сепаратистки региони?
И какъв е интересът на Вашингтон да вкара Украйна в НАТО много преди тя да е станала стабилна демокрация с пазарна икономика и след като мнозина украинци са твърдо против членството в алианса и за съюз с Москва?
Насърчаването на конфликтите по руските граници е особено неразумно и неморално, като се има предвид фактът, че заради войната в Ирак САЩ не разполагат в момента с необходимите войници, за да подкрепят каквито и да било ангажименти в областта на сигурността, които може да искат да предложат на страни, скъсващи с Москва.
Разбира се, Западът е прав да се противопоставя на Русия по някои въпроси -като подкрепата й за опитите за фалшифициране на последните избори в Украйна. В други области обаче
има място и за компромис, и за поставяне под въпрос на твърденията на Вашингтон.
Например защо трябва да бъде порицавана Москва, че работи с диктаторски режими, при условие че САЩ от дълго време постъпват по същия начин, като рутинно се примиряват с всяка диктатура, която притежава достатъчно петрол?
Защо назидават Русия за необходимостта да поеме по пътя на "универсалните пазарни практики", а след това писват, когато повиши цените на енергийните доставки за съседите си до пазарни равнища?
Защо оказват щедра помощ на грузинските лидери просто защото са антируски настроени, дори и след като те се превърнат в покварени владетели?
САЩ безспорно имат правото да критикуват Русия за аспекти от отношенията й с "Хамас" и Иран. Но един поне минимално честен подход трябва да признае също така, че по тези въпроси
Москва е повече в тон със световното мнение, отколкото Вашингтон.
Нещо повече. Твърдият американски подход към Иран и "Хамас" за жалост може да е обречен на неуспех, което превръща Русия в полезен посредник за САЩ.
Идва ред и на досието на Путин в областта на демокрацията.
Това наистина е проблем, защото руският президент става все по-авторитарен. Американските очаквания в тази област обаче са нереалистични.
В края на краищата "демокрацията", за която се твърди, че Путин разрушил, на практика бе просто псевдодемокрация начело с корумпирани и жестоки олигархически кланове.
През 90-те години под влиянието на олигарсите и либералния елит, администрацията на президента Борис Елцин фалшифицираше избори, потискаше опозицията и започна кръвопролитна и ненужна
война в Чечения - все с подкрепата на Вашингтон.
За обикновените руснаци спонсорираната от Запада "демокрация" означаваше да гледат безпомощно как "либералният" елит ограбва страната и прехвърля огромни богатства в западни банки в интерес на западните икономики.
Харвардският университет например разследва с голямо закъснение поведението на проф. Андрю Шлайфър, обвинен в корупция във връзка със спонсориран от американското правителство приватизационен проект в Русия, по който той е бил консултант.
Шлайфър бе защитаван дълго време от ректора на престижния университет Лорънс Съмърс, който като министър на финансите по времето на президента Бил Клинтън сам бе помогнал за уродливата приватизация в тази страна.
Ако американските учени са оскърбени, и то с право, от случая с Шлайфър, представете си как се чувстват обикновените руснаци.
Огромното мнозинство от руските граждани сега подкрепят Путин,
защото смятат, че е сложил край на постсъветското десетилетие на хаос, разграбване и унижение, защото при него стандартът им на живот е започнал да се повишава и да - защото e развалил любовната връзка със Запада.
За сравнение подкрепяните от Вашингтон руски "демократи" нямат какъвто и да било шанс да спечелят свободни избори. Нещо повече, колкото по-ревностно ги защитаваме, толкова по-непопулярни стават те.
Прекалените критики на Запада към Путин далеч не укрепват руската демокрация, а само разгневяват обикновените руснаци и пораждат риск те да бъдат тласнати още повече към шовинизма.
Изглежда обаче, че Вашингтон продължава да не разбира последиците от пагубната си политика към Русия през 90-те години. Лицемерното и крайно антируско отношение не е "запазена марка" само за старомодни бойци от времето на Студената война (като Чейни), но е широко разпространено сред представителите на американския външнополитически елит.
Това си проличава съвсем ясно от последния доклад за американско-руските отношения, публикуван от специално натоварена с изготвянето му двупартийна група на Съвета за външни отношения.
В 76-те страници на надути критики към Русия няма и един намек, че САЩ може да са сгрешили или да са навредили по какъвто и да било начин на тази страна.
Разбира се, Русия носи голяма част от вината за влошаването на двустранните отношения,
но само тя ли е виновна, при това за всичко? Това е лесносмилаемата тъпоумна пропаганда, която можеше да се очаква от арогантните, прости и послушни съветски апаратчици от времето на Студената война, а не - по всеобщо мнение - от независимите учени в най-великата демокрация в света.
Уви, този вид морален аутизъм се забелязва и в отношението на американската политическа класа към много други държави. Той отразява не само един националистически конформизъм, но и хроничния неуспех на официалните и полуофициалните американски анализатори да изпълнят основния си интелектуален дълг: да се поставят на мястото на обикновените хора в другите страни и да се опитат да видят света през техните очи.
Едно такова отъждествяване може да не постави задължително американското правителство в положение да се съгласява с останалите държави, но поне ще помогне на Вашингтон да избягва нереалистичната, агресивна и опасна политика към Русия.
Анатол Ливън, старши изследовател във фондацията "Ню Америка" (NewAmerica.net), е автор на книгата "Права ли е или греши Америка: анатомия на американския национализъм".
