Там край реката

Я вили се пред небесния Творец две души със странно желание:

- Молим те, изпрати ни заедно на земята.

- Защо? – запитал Творецът.

- Някои от душите, които се връщат при нас, разказват, че освен небесната, съществува и земна любов. Искаме да я открием и изпитаме.

Усмихнал се Творецът многозначително:

- Вие без мене сте се наговорили да идете на земята, но тъй като ме помолихте, аз ще изпълня вашето желание. Ала не съвсем. Ще ви изпратя на земята, но как ще се познаете там, няма да ви кажа. Ще трябва сами да се откриете. А колкото до земната любов, ще ми разкажете тогава, когато аз ви разреша да се върнете.

Вдигнал величествена десница Творецът. Блеснала ярка бяла светлина и двете души се родили на Земята. Вече имали тела. Били слаби и немощни, но душите в тях помнели договора с Твореца. По-късно…всичко забравили.

Беше пролет, беше май и всичко край Дунава кипеше от живот. Сред младата зеленина в крайречния парк цъфтяха всякакви цветя - бели, розови, жълти и червени, познати и съвсем непознати, пищни и съвършено скромни - лилии и маргаритки, тежки божури и крехки перуники, дори обикновени макове и сини метличини. Но най-ароматни бяха розите.

Грижливи ръце бяха сътворили розариум – малък цветен рай в сърцето на крайдунавския парк. Приведена над розов храст, една стройна девойка с тъмни коси галеше с ръка току-що разцъфнала червена роза.Той вдигна фотоапарата.Тя се усмихна. Запознаха се. Случайно! Сами. Дали беше така? Може би да, може би - не…

Тя и Той започнаха да се срещат в розариума всеки ден. В късните следобеди те се разхождаха между розовите храсти, радваха се и на най-дребната роза, цъфнала за първи път. И Той фотографираше – розите и девойката. За него Тя беше се превърнала в най-нежното цвете сред пъстрия розов букет.

Надвечер те сядаха на брега на Дунава, гледаха водата, моторните кораби, тежките шлепове, малките рибарски лодки и пристанищните кранове на отвъдния бряг. Мълчаливо се любуваха на могъщата река, чакаха изгрева на Луната и появата на лунната пътечка. А в ушите им звучеше песен: „Лунни лъчи в колко очи...” Бяха щастливи. Бяха влюбени.Протегнаха ръце в преградка и докоснаха телата си. Там край реката.

Бяха седемнадесетгодишни.

Времето препусна неудържимо. Дойде септември. И те отново се срещнаха. Не беше случайно. Пак бяха в розариума. Там край реката. Храстите бяха избуяли в есенна премяна. Нямаше го оня упойващ пролетен аромат, но тук-там още се виждаха закъснели цветове. Той се усмихна и посочи с ръка:

- Погледни! Една майска роза през септември.

- Ти винаги се шегуваш – завъртя глава Тя.

- Само понякога – каза Той. – Искаш ли да идем на брега? Ще постоим, денят вече е кратък, иска ми се да фотографирам слънчевия залез.

- Чудесно – съгласи се Тя.

Седнаха на дървена пейка съвсем близо до голямата река. След сухото лято водата беше се оттеглила и разкриваше по крайбрежието ивици пясъчни плажове и малки островчета. Но движението по Голямата река продължаваше. Нагоре по течението бавно плаваше голям туристически кораб с немски флаг до родния трибагреник. Палубата и каютите бяха ярко осветени. Долиташе приглушена музика. Туристите се подготвяха за поредното си речно приключение.

- Косата ти е руса – изгледа я Той.

- Реших, че русото ще ми прилича – каза Тя. – Не ме ли харесваш?

- Напротив, всякак те харесвам – усмихна се широко Той. – И винаги ще те обичам.

Те стояха, мълчаливо заслушани в кроткия плисък на вълните. Той се усмихна и нежно взе ръката й в своята. Усети пулса. Сърцата им затупаха в единен ритъм. Учестено. Неусетно устните му промълвиха:

- Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина и като Ангел в бяло облекло…

- Яворов – рече Тя и лицето й грейна. – Как ти дойде на ум ?

- Случайно – прошепна Той.

Слънцето увисна над отсрещните върби. По водната повърхност се появи танцуваща пътечка, обляна в течно злато. Рибарска лодка се плъзна по пътечката. Той вдигна фотоапарата и щракна. Последва гръм и веднага - ярка бяла светлина.. Очите им се срещнаха. Бликнаха искри от нежност и копнеж. Душите им се докоснаха. Както някога. Незнайно къде. И си спомниха. Всичко. Там край реката.

Зашеметени станаха от пейката. Тръгнаха бавно. Много бавно. Всеки в различна посока.

Бяха седемдесетгодишни.

А Дунав? Дунав си оставаше все такъв - вечно млад, загадъчно красив и вълшебен.