К азват, че след изборите не бил приложим германският вариант на управление, при който първите две партии, независимо от идеологическите си различия, влизат в „голяма” коалиция. "В Германия са много силни и едните, и другите. У нас има ГЕРБ и няколко малки партии. Няма да е стабилно това правителство, ще бъде на ръба”, казва например лидерът на победителите в изборите.
Това съждение донякъде е спорно, но в случая изобщо не е толкова важно. Защото примерът на Германия, освен посоченото формално-количествено измерение (колко партии с колко парламентарни мандати влизат в коалицията), има още една основна характеристика, която е по-съдържателна и затова – по-съществена и по-поучителна. За късмет тези дни, точно след изборите, утвърдената западноевропейска демократична практика ни поднесе още един пример, който е далеч по-близък до българския вариант.
Примерът Белгия
След близо 5-месечни преговори в Белгия, в чието предишно управление участваха 6 партии и в чийто нов парламент присъстват 14 партии, бе съставена нова управляваща 4-партийна коалиция. Мандатоносител е третата по брой депутати (тук да не се прави пряк паралел с България) и пета по брой получени на изборите гласове партия, а в коалицията влиза и първата по брой гласове и депутати политическа сила, отказала се преди това да съставя правителство.
България, разбира се, не е Белгия - партиите са по-малко, а устройството на държавата не е федерално. В България нещата би трябвало да са по-прости, но не са.
Така стигаме до втората основна характеристика на белгийския, а и на германския, коалиционен модел: и на двете места (при всичките им специфики и различия) той е относително стабилен, защото се крепи и споява от упорито и систематично съставено, ясно, подробно и конкретно споразумение за бъдещите задачи, решения и политики на управлението, максимално съобразени с предизборните програми на влизащите в него партии. В Белгия, например, последното коалиционно заседание е продължило 29 часа и е било посветено само на въпроса за пенсионната възраст. Накрая партиите решили, че няма да я вдигат до 67 години преди 2030 година, понеже не са поемали такъв ангажимент пред избирателите!?
Досегашният български опит
От едната страна е досегашният общо взето печален български опит, в който кажи речи се вписват всички гласни или негласни коалиции през последните 25 години. Включително и двете последни управления на страната. Това е вариантът на мъглявите коалиции – понякога дори като състав и подкрепа, но винаги и задължително - като намерения и отговорности.
Повечето лансирани през първите няколко дни след изборите формули всъщност се свеждаха именно до този вариант: правителство на националното спасение, кабинет на малцинството със споделена отговорност, широка коалиция и широко парламентарно мнозинство, правителство на малцинството с максимална подкрепа до 120 депутати и т.н.
Този вариант, съвпадащ с нейния досегашен управленски опит от 2009 до 2013 година, изглежда бе желан и от първата политическа сила, чийто лидер с постоянно обиден вид повтаряше, че останалите му „извиват ръцете” и че: "На никой не му стиска да вземе властта, всички чакат на мой гръб".
Лесно е да си представим какво ни чака през следващите месеци и може би години, ако този вариант бъде осъществен. Ще се нагледаме на разцепващи се групи, партии и коалиции, на епидемия от внезапно обзети от желание за „независимост” отделни депутати. На партии и лидери, които внезапно забравят какво са говорили и започват да харесват и, открито или прикрито, да подкрепят първата политическа сила и нейния лидер. Разбира се, не заради някакви конкретни облаги, постове или бизнес територии, а в името на „националните приоритети”.
После, както и друг път, „националните приоритети” ще бъдат забравени и подменени от безкрайни импровизации и задкулисни пазарлъци и договорки.
Европейският вариант
От другата страна на разграничителната линия е белгийският (и германски) вариант на коалиция с ясен състав и отговорности, ясна парламентарна подкрепа от ясно парламентарно мнозинство, с ясна програма, основаваща се на ясно, конкретно и публично оповестено писмено споразумение.
На петия ден след изборите лидерът на партията-победител заговори за този вариант - макар и с известна уклончивост. Това във всеки случай представлява прогрес във възгледите му, който най-вероятно се дължи на по-малко от очаквания брой на получените парламентарни мандати. Стига той да не промени мнението си, както много пъти се е случвало, и оповестената позиция за ясна коалиция с писмено споразумение да не се окаже предпоследна.
Разбира се, практическото прилагане на европейския опит няма да е никак лесно. А освен това няма никакви гаранции, че дори да бъде съставена, тази коалиция ще може поне да започне изпълнението на истинския, главния национален приоритет – дълбоките реформи. Защото този приоритет дори не присъства в програмите и е дълбоко неприсъщ за значителна част от влезлите в парламента партии. А и първата сред тях досега не е доказала непоколебима привързаност към него.
криза, която тихо расте" />
