П риемането на новата реалност провокира разгорещени дебати сред националните политически елити, включително и в самата страна.
Как другите страни да отговорят на новата позиция и сила на Китай, как Пекин ще ги използва?
Навсякъде, освен може би в Япония, тези въпроси продължават повече или по-малко да бъдат обсъждани, не на последно място и в САЩ. Но вече можем да изброим начините, по които новата представа за възхода на Китай промени същността на дебатите за него и за бъдещето на света.
През 90-те години процесът на глобализация бе разглеждан предимно като процес на възприемане на ценностите на Запада. Тази самоувереност избледня с възхода на Китай.
Малцина вярват, че модернизацията на страната ще приключи просто с превръщането й в държава от западен тип. Напротив, негласно се признава, че Китай ще бъде много различна държава в почти всяко отношение.
Освен това може да се окаже, че Китай е бил толкова облагодетелстван от глобализацията, колкото и САЩ, а дори и повече.
Убеждението, че XXI век ще е векът на Америка, се затвърди след атаките от 11 септември 2001 г. и реализирането на неоконсервативния проект. Но със засилването на съмненията, особено в Близкия изток, около авантюрата на САЩ в Ирак, се появи признанието, че днес Китай е сериозен кандидат да приеме ролята на "другата свръхсила".
Има прогноза, че преди 2020 г. той ще надмине САЩ по брутен вътрешен продукт (БВП) на човек от населението по паритет на покупателна сила.
Американският век може да се окаже половинчат.
Засилва се убеждението, че най-вероятно бъдещето няма да бъде доминирано от западния свят така, както е било през изминалите два века. Главната причина за тази промяна в схващанията е издигането на Китай и, в по-малка степен, на Индия, които заедно съставляват над 1/3 от световното население.
Светът може би ще изглежда много различен от света, който бяхме опознали така добре и който бе толкова удобен след началото на британската индустриална революция през XVIII в.
От 1800 г. (а според мнозина и от по-рано) до съвсем неотдавна центърът на световното развитие бе Европа. По всеобщо мнение влиянието й отслабна след 1945 г., а разделянето й на две зони в периода на Студената война затвърди нейния статут, но тя го загуби след събитията от 1989 г.
Днес несъмнено най-важният регион в света е Източна Азия.
Той е най-силен икономически и значително изпреварва Северна Америка и Европа. Разбира се, главната причина е Китай, заедно с Япония, и в по-малка степен, азиатските тигри.
Но централната роля на Източна Азия не е само въпрос на икономическа сила, дори и тя да е основополагаща. Това е и мястото, където ще се разиграе бъдещето; мястото, където светът за първи път ще разбере по-широкото значение и влияние на китайския възход - с оглед и на нарастващото напрежение в китайско-японските отношения и на засилващия се натиск върху присъствието на САЩ в региона.
Възходът на Китай опровергава общото впечатление на Запад, особено в Европа, че ерата на националната държава отминава и бъдещето принадлежи на съюзи от национални държави като ЕС и АСЕАН.
В разрез с тази тенденция Китай, а и Индия, установява господството на нов вид меганационална държава, която наред със САЩ, ЕС, Япония и Русия ще доминира този век.
През 90-те години, след събитията на площад "Тянанмън", на Китай се гледаше предимно през призмата на човешките права и демокрацията. За дълъг период от време фактически бе невъзможно на запад да се започне дискусия за страната, ако не се разискват тези два проблема или ако те не са основна точка в дневния ред.
Те продължават да се обсъждат на Запад, но с много по-малко значение с оглед на изумителната трансформация на държавата. Демокрацията от западен тип сега не е по-близо, отколкото след събитията на "Тянанмън". Напротив -
режимът не само успя да оцелее, но и постигна изключителен просперитет през последната четвърт на столетието.
Последният фактор е най-малко признаван и дискутиран, но въпреки това също е характерна черта на китайския възход. Той е парадоксална характеристика на ерата, в която живеем.
Събитията от 1989 г. отбелязаха края на европейския комунизъм. Очакваше се същото да сполети и Китайската комунистическа партия - та нали такива трябваше да бъдат последствията от "Тянанмън"? Едва ли може да има по-голяма грешка!
Онова, което всички очакваха, не се случи. Една комунистическа партия сполучливо направлява най-забележителната икономическа трансформация в човешката история.
Истина е, разбира се, че китайската партия е много различна от нейните посестрими в Европа, не на последно място по своята способност след 1978 г. да премине през най-удивително възраждане. Този парадокс ни разкрива една от най-големите загадки от началото на века.
Тези особености обаче, колкото и да са ярки, са само предвестник на влиянието, което Китай ще оказва върху света през следващите няколко десетилетия.
