Протести тук, демонстрации там. Фалити, безработица, сриващи се финансови пазари. Общо чувство за дезориентация и пропадане. И най-вече, изглежда, сякаш никой не иска да поеме отговорността да води в тези объркани времена.
Лидерите повсеместно се скатават. "Кой е начело?", пита наскоро сп. "Икономист" в обширен материал за задълбочаващата се финансова криза в Евросъюза (ще черпя всеки желаещ читател с питие по избор, ако Гърция някак си успее да избегне фалита).
Нали сами виждате как Саркози се прикрива зад широките плещи на Меркел, Берлускони се присмива на всички, Камерън час по час трие пот от бебешкото си чело, докато Медведев лъска обувките на доволния Путин.
Лидерите от другата страна на океана също не са за хвалене. Американският президент Барак Обама наскоро каза, че не очаквал да е фаворит в изборите през ноември 2012 г. Той употреби за себе си термина underdog, с който обикновено се самонаричат кандидатите на опозицията.
За негов късмет републиканските мераклии за Белия дом са комични като кийстоунските полицаи (ако не се сещате за какво говоря, вижте параграфчето в българската "Уикипедия"). Обама, разбира се, знае, че трябва да си върне доверието на нацията час по-скоро.
Затова той все по-често говори колко е важно лидерът да притежава "визия", големи идеи, с които да мотивира хората. Но докато американският президент се опитва да убеди всички, че погледът му е вперен в бъдещето, настоящето го притиска неумолимо...
От месец насам наблюдаваме с интерес раждането на друго протестно движение. Преди десетина дни близо 700 души бяха арестувани на Бруклинския мост в Ню Йорк. Те бяха част от акцията "Да окупираме Уолстрийт" (Occupy Wall Street, occupywallst.org).
Това събитие безотказно привлече вниманието на медиите и оттогава движението отдавна е надхвърлило рамките на Манхатън.
Сега варианти на "Да окупираме ..." има в над 1300 града в САЩ и по света.
В основата му са предимно млади хора, които протестират най-видимо срещу финансовите институции, виновни за кризата, но гневът им е насочен по-общо срещу арогантността на управляващите елити. Неслучайно протестиращите започнаха да се наричат "99-те процента", с което се разграничават от прослойката с най-високи доходи и най-голяма власт.
Изблиците на подобна насъбрана обществена енергия обикновено се отразяват отрезвяващо на политиците, чиято власт все пак зависи от настроенията на 99-те процента.
Никое от движенията "Да окупираме ..." не може да се похвали с лидерско единоначалие. Но появата на формални водачи е въпрос на време, като събитията ще изтласкат на преден план вероятно най-неочаквани личности. Вземете например трите жени, които бяха наградени с "Нобел" за мир миналия уикенд...
... Активистката Лейма Гбоуи стана прочута като инициатор на прословутата "сексуална стачка", по време на която съпругите на политиците в Либерия (а и редови гражданки) отказваха любовно внимание на половинките си, докато не се стигне до мирно споразумение.
Идеята за сексстачката ми се вижда най-сигурна с оглед постигането на крайна цел - каквато и да е тя. Остава да се намери обща кауза, която да обедини Карла Бруни и Мишел Обама за ужас на съпрузите им.
----------------------------
Пълния текст на коментара на Христофор Караджов вижте на 24chasa.bg
Източник: 24chasa.bg
Последвайте ни
